Гийом Мюссо - Парижката квартира

Баща му…

Тази мисъл беше неизбежна. Всеки път, когато идваше в Париж, спомените от детството му — жаравата, която смяташе за угаснала, — се съживяваха. За да не се изгори, Гаспар прогони от ума си тази мисъл, преди да е станала твърде болезнена. С течение па времето се беше научил, че е по-добре да държи тези спомени па разстояние. Въпрос на оцеляване.

Той си наля още вино и с чаша в ръка, напусна терасата, за да огледа хола. Там вниманието му бе привлечено от колекцията от стотици дългосвирещи грамофонни плочи с джаз, прилежно подредени и класифицирани на етажерки от дъбово дърво. Кутанс сложи на грамофона една плоча на Пол Блий, за когото никога не бе чувал, и заслушан в кристалния звук на пианото, започна да разглежда закачените на стената фотографии.

Нямаше рисунки или картини, само черно-бели семейни снимки. Мъж, жена, малко момче. Мъжът беше Шон Лоренц. Гаспар го позна, защото си спомни, че бе видял портрета му, заснет от английската фотографка Джейн Боун, на некролога, публикуван в „Монд“ през декември миналата година. Оригиналът на снимката в голям формат беше пред него: висок ръст, внушителна осанка, слабо и издължено лице, загадъчен поглед, изразяващ едновременно тревога и решителност. Съпругата на Лоренц присъстваше само на две фотографии. Тя бе заела пред обектива пози като тези на Стефани Сиймор и Кристи Търлингтън от кориците на модните списания отпреди двайсет и пет години. Красавица от 90-те години — стройна, чувствена, лъчезарна. Слаба, но не кожа и кости. Блестяща, без да изглежда недостижима. Най-многобройни бяха снимките на Лоренц със сина му. Може би художникът беше суров човек, но когато беше с детето си — русокоско с неустоимо личице и искрящ поглед, се преобразяваше напълно, сякаш жизнерадостта на хлапето се предаваше на бащата. На последните снимки от тази семейна изложба — два доста щастливи фотоса, Лоренц рисуваше, заобиколен от пет-шестгодишни деца, сред които беше и неговият син, в някакво училище или школа по живопис за най-малките.

В библиотеката, сред книгите от серията „Плеяда“ и редките издания на „Ташен“ и „Асулин“, Гаспар намери монография за самия Лоренц — луксозно издание от 500 страници, което със сигурност тежеше над три килограма. Кутанс сложи чашата си на масичката за кафе и седна на дивана, за да прегледа книгата. Трябваше да признае, че не познава творбите на Лоренц. В живописта предпочиташе фламандската школа и нидерландския Златен век: Ян ван Ейк, Йеронимус Бош, Рубенс, Вермер, Рембранд… Той прелисти предговора, подписан от някой си Бернар Бенедик, който обещаваше задълбочен анализ на творчеството на Лоренц и достъп до непубликувани архивни материали. Още от първите изречения Гаспар оцени свободния и ясен изказ, с който Бенедик предаваше основните моменти от биографията на художника.

Шон Лоренц бе роден в Ню Йорк в средата на 60-те години на миналия век. Майка му, Елена Лоренц, била гувернантка, а баща му, който никога не го признал, бил лекар от Горен Уестсайд. Единствено дете, бъдещият художник прекарал детството и юношеството си с майка си в Поло Граундс Тауърс — жилищен комплекс от евтини общински жилища в северната част на Харлем. Макар че трудно изкарвала прехраната си, майка му заделяла всеки цент, за да изпрати сина си в частен протестантски колеж. Обаче младият Шон се оказал недостоен за тази саможертва — след като неколкократно го изключвали от училището, той постепенно се превърнал в дребен престъпник. В края на юношеството си, между две извършени кражби, Шон започнал да рисува или по-скоро да шари с графити стените и влаковете в манхатънското метро като член на група графитисти, наречена „Майсторите“.

Гаспар разгледа публикуваните в книгата снимки на Шон от онова време. Лоренц беше на двайсет или двайсет и пет години — с хлапашка външност, но с вече измъчено лице, с черно, твърде голямо за него яке, изцапана с боя тениска, рапърска шапка и чифт оръфани маратонки. Въоръжен с аерозолните си флакони, на повечето фотографии той беше придружен от двама „съучастници“ — слаб латиноамериканец с деликатно лице и много едра мъжкарана, носеща неизменно индианска лента на главата. Това бяха прословутите „Майстори“, които покриваха с гневни надписи вагони, огради и порутени стени. Снимките бяха малко неясни и размити, направени в складове, пустеещи места и тунелите на метрото. Снимки, запечатали дивия, мръсен, изпълнен с насилие, но и вдъхновяващ Ню Йорк, който Гаспар познаваше от студентските си години.