Гийом Мюссо - Парижката квартира

Разочарована, тя отиде първо в големия универсален магазин на улица „Риволи“, след това се разходи под аркадите и в градината на „Плас де Вож“. Но както и на „Шанз-Елизе“, Маделин не откри това, което търсеше — зрънце магия, някаква феерия, мъничко от духа на старите коледни песни. За пръв път не се чувстваше добре в Париж, не се чувстваше на мястото си.

Тя яхна отново своята веспа и пое без определена посока, бягайки от тълпата туристи с тяхната изморителна глъчка и стикове за селфи, които всеки момент заплашваха да ти извадят окото. Пред очите й продължаваха да танцуват цветовете и арабеските от картините на Лоренц. Тогава осъзна, че единственото й желание е да продължи пътешествието си с художника. Да бъде понесена от вълните светлина, да се изгуби в нюансите на палитрата му, да бъде заслепена от ярките му багри. Но Бернар Бенедик я беше предупредил: „В Париж има само едно място, където може да се надявате да видите картина от Шон Лоренц.“ Решена да опита късмета си, Маделин се отправи към Булонския лес.

Тъй като не познаваше района, тя паркира скутера си на първото възможно място — до оградата на зоологическата градина, и продължи пеша по авеню „Махатма Банди“. Слънцето окончателно бе прогонило сивите облаци. Времето беше хубаво. Във влажния въздух танцуваха златисти прашинки. В околностите на парка не се мяркаше нито един синдикалист или ядосан демонстрант. Бебешки колички, бавачки, детски гласчета и виковете на продавачи на печени кестени изпълваха пространството, в което цареше дружелюбна атмосфера.

Внезапно между голите клони на дърветата се показа голяма стъклена постройка. Обвита в кристалните си платна, сградата на „Фондация Вюитон“ се открои на фона на лазурното небе. В зависимост от играта на човешкото въображение тя можеше да бъде оприличена на гигантска кристална раковина, айсберг или супермодерен стъклен платноход, плаващ под перлен флаг.

Маделин си купи билет и влезе в сградата. Фоайето беше просторно, светло и проветриво, отворено към зеленината на парка. Тя веднага се почувства добре в този гигантски стъклен пашкул и се разходи няколко минути в атриума, наслаждавайки се на хармонията на извивките, на ефирната грация на постройката. Странните движещи се бледи сенки, които хвърляха на пода стъклените панели на покрива, й подействаха ободряващо, като полъх на нежност и топлина.

Маделин се изкачи по стълбите и мина през лабиринт от десетина галерии, озарени в млечносинкава светлина, идваща от множество светлинни тунели. В тях освен постоянната експозиция имаше и временни изложби. На първите две нива човек можеше да се полюбува на шедьоврите от колекцията на Шчукин — невероятни картини на Сезан, Матис, Гоген и много други майстори ма четката, които руският колекционер, пренебрегвайки мнението на тогавашните критици, бе събирал смело в продължение на почти двайсет години.

На последния етаж, пресечен от стоманени и дървени греди, имаше две тераси, от които се откриваше неочаквана гледка към квартала Дефанс, Булонския лес и Айфеловата кула. Там, редом с една бронзова скулптура от Джакомети, три абстрактни картини ма Герхард Рихтер и две монохромни творби на Елсуърт Кели, бяха изложени двете картини на Лоренц.

Изтегнат със затворени очи на удобното кресло с напукана кожена тапицерия, вдигнал крака върху една табуретка, Гаспар слушаше интервю на Шон Лоренц, записано на стара аудиокасета, която бе открил сред грамофонните плочи в библиотеката.

Водено от Жак Шансел, това дълго интервю бе проведено преди седем години по време на ретроспективната изложба на Лоренц във Фондация „Маг“ в Сен Пол дьо Ванс. Разговорът беше вълнуващ и направо сензационен, защото Шон Лоренц — дискретен и немного словоохотлив художник — рядко се бе съгласявал да коментира своето творчество. След като отхвърляше почти всички направени коментари за развитието на творческия му път, Лоренц заявяваше: „Моята живопис е спонтанна и не носи никакво послание. Тя има за цел само да улови нещо мимолетно, което всъщност е и вечно.“ В някои от отговорите му се долавяха умората, съмненията му, усещането, както сам откровено признаваше, че „може би е стигнал до края на един творчески цикъл“.

Гаспар слушаше жадно думите му. Макар да отказваше да разкрие тайната на своята живопис, Лоренц бе напълно искрен. В гласа му — ту пленителен и омагьосващ, ту смущаващо плашещ — се долавяха двойствеността и двусмислеността, така характерни за неговото изкуство.