Гийом Мюссо - Парижката квартира

Внезапно силен шум наруши следобедната тишина. Гаспар стреснато подскочи и се втурна към терасата. „Музиката“, идваща очевидно от една от съседните къщи, изпълваше цялата уличка. Звуците бяха дивашки, отблъскващи, пронизителни и заглушаваха крясъците, които се опитваха да минат за пеене. „Как може някой да се наслаждава на такава какофония?“ — помисли си той, чувствайки, че го обзема огромна умора и отвращение. Човек не можеше да намери и минутка спокойствие! Това бе предварително загубена битка. Светът бе пълен с кретени и всякакви досадници. В него командваха тъпанарите и нищожествата. Те бяха твърде много и се размножаваха прекалено бързо. Нищо чудно, че победата им беше пълна и неизменна.

Обзет от гняв, Кутанс изскочи от студиото и като се озова на павираната задънена улица, бързо стигна до източника на шумотевицата. Това беше най-близката сграда — обикновена селска къща, която се губеше под водопад от диви лози. Той дръпна шнура на ръждясалата камбанка, прикрепена с метална планка на едната каменна колона на портата. Тъй като никой не се показа, Гаспар се прехвърли през портата, прекоси градината, изкачи се по стълбите, водещи към къщата, и заудря с юмрук по вратата.

Когато тя се отвори, той зяпна от изумление. Очакваше да се покаже някой пъпчив тийнейджър, с джойнт в ъгълчето на устата и тениска със снимка на групата „Айрън Мейдън“. Вместо това пред него стоеше миловидна млада жена, която носеше тъмна блуза с кръгла якичка, къси панталонки от туид и кожени мокасини в бургундско червено.

— Да не сте се побъркали?! — извика той, като изразително почука с показалец слепоочието си.

Изненадана, жената направи крачка назад и го погледна озадачено.

— Вашата музика! — изкрещя Гаспар. — Да не мислите, че сте единственият човек тук?

— Да, не е ли така?

Точно когато реши, че тя му се подиграва, младата жена натисна един бутон на малкото дистанционно, което държеше в ръката си.

Най-накрая се възцари тишина.

— Почивам си от коригирането на моята дисертация. Понеже си мислех, че всички са заминали на почивка, в паузата малко увеличих децибелите — призна тя като извинение.

— Почивате си, като слушате хард рок?

— Технически погледнато, това не е хард рок, а блек метъл — отбеляза тя.

— Каква е разликата?

— Ами много просто, хард…

— Знаете ли какво? Не ми пука — прекъсна я Гаспар и тръгна да си върви. — Продължавайте да си увреждате тъпанчетата, щом това ви харесва, но си купете слушалки, за да не тормозите другите хора.

Младата жена избухна в смях.

— Толкова сте неучтив, че дори е смешно!

Кутанс се обърна. За миг се почувства объркан от забележката. Той огледа девойката от глава до пети — хваната на стегнат кок коса, семпло и елегантно облекло, но и пиърсинг на ноздрата и голяма татуировка, която започваше зад ухото й и стигаше някъде под блузата й.

„Права е“ — помисли си Гаспар.

— Добре — призна той, — може би прекалих малко, но честно казано, тази музика…

Тя отново се усмихна, протегна ръка и се представи:

— Полин Дьолатур.

— Гаспар Кутанс.

— В бившето студио на Шон Лоренц ли живеете?

— Наех го за един месец.

От порива на вятъра някъде в къщата се хлопна капак на прозорец. По къси панталонки, Полин пристъпи от крак на крак и потрепери.

— Уважаеми съседе, започвам да се смръзвам, но с удоволствие ще ви почерпя едно кафе — предложи тя, като потърка зиморничаво голите си ръце.

Гаспар кимна в знак на съгласие и последва младата жена в къщата.

Застинала на мястото си, Маделин гледаше като омагьосана двете картини. Едната, датирана от 1997 г. и носеща заглавието „City On Fire“, представляваше голяма фреска, характерна за уличния период на Лоренц — платното бе погълнато от пламтяща жарава, експлозия от цветове, вариращи от жълто до карминено- червено. Втората картина, „Motherhood“, беше от много по-късен период. Интимна, семпла, тя представляваше бледосиня, почти бяла повърхност, пресечена от извита линия, която изобразяваше закръгления корем на бременна жена — най-стилизираният образ на майчинството. Една табелка на стената указваше, че това е последната известна творба на Лоренц, нарисувана малко преди раждането на сина му. За разлика от предишната картина, тук не цветовете, а светлината пораждаше емоцията.

Подчинявайки се на някакъв вътрешен глас, Маделин се приближи до нея. Светлината я привличаше като магнит. Материалът, текстурата, наситеността, хилядите нюанси на платното я хипнотизираха. Картината беше жива. За секунди тя се превръщаше от бяла в синя, а после в розова. В нея бе въплътена емоция, но тази емоция беше ефирна, неуловима. Творбата на Лоренц вдъхваше ту спокойствие, ту безпокойство.