Гийом Мюссо - Парижката квартира

Гаспар понечи да попита, но се сдържа, за да не бъде прекалено нахален. Досети се, че в историята на Полин има доста неясноти, но твърде много мразеше любопитните хора, за да се присъедини към редиците им. Въпреки това си позволи един по-малко личен въпрос:

— Значи Лоренц не е нарисувал нито една картина до смъртта си?

— Не, доколкото знам. Преди всичко, защото имаше сериозни здравословни проблеми. Освен това живописта като че ли вече не го интересуваше. Всъщност вече нищо не го интересуваше. Не докосваше четката дори по време на ателието по рисуване, което продължи да води един-два пъти седмично в детската градина на Джулиан.

Тя помълча няколко секунди и после добави, сякаш внезапно си спомни:

— Обаче през последните дни преди смъртта му се случи нещо странно. — Полин посочи с брадичка към къщата на художника, която се виждаше през прозореца. — Няколко нощи подред у тях свиреше музика до сутринта.

— Защо да е странно това?

— Защото Шон слушаше музика само когато рисуваше. Бях изненадана не толкова от факта, че отново е хванал четката, а че го прави през нощта. Шон беше фанатик на тема светлина. Виждала съм го да работи само през деня.

— Каква музика слушаше той?

Полин отвърна с усмивка:

— Такава, каквато мисля, че щяхте да харесате. Във всеки случай, не блек метъл: Петата симфония на Бетовен и други подобни творби, които аз не познавах, а той постоянно слушаше.

Тя извади телефона от джоба си и го размаха пред очите на Гаспар.

— Тъй като съм си любопитна по природа, аз ги шазамирах.

Той нямаше представа какво означава този глагол, но с нищо не го показа.

Полин намери това, което търсеше.

— „Каталогът на птиците“ на Оливие Месиен и Симфония № 2 на Густав Малер.

— Какво ви кара да мислите, че наистина е рисувал? Може би просто е слушал музика.

— Точно това исках да разбера. Ето защо една вечер излязох в полунощ, отидох до тях, заобиколих къщата и се качих по противопожарната стълба до прозорците на ателието му. Знам, че не е хубаво да се шпионира, но исках да задоволя любопитството си — ако Шон бе нарисувал нова картина, исках първа да я видя.

Едва доловима усмивка озари лицето на Гаспар, като си представи акробатичното изпълнение на младата жена. Живописта на Лоренц наистина притежаваше изключително силно обаяние.

— Като стигнах на върха на стълбата, залепих нос на прозореца. Макар че всички лампи в студиото бяха угасени, Шон стоеше пред едно платно.

— На тъмно ли рисуваше?

— Знам, че изглежда налудничаво, но имах чувството, че платното излъчва собствена светлина. Ярка, сияйна светлина, която осветяваше лицето му.

— Какво представляваше картината?

— Зърнах я само за миг. Стълбата изскърца и Шон се обърна. Изплаших се и слязох по най-бързия начин. Върнах се у дома и ме досрамя от страхливостта ми.

Гаспар погледна тази странна млада жена — провокативна, интелигентна, проницателна и последователка на авангардизма. Положително се харесваше на повечето мъже. Лоренц със сигурност е бил един от тях. Внезапно в ума му изникна един въпрос, чийто отговор му се струваше съвсем очевиден:

— Шон Лоренц молил ли ви е да му позирате?

Очите на Полин заблестяха, когато отговори:

— Дори направи нещо по-добро.

След това разкопча блузата си и татуировката й се показа — не цялата, но в пълното си великолепие. Кожата на младата жена се бе превърнала в човешко платно, покрито с ярки цветове: плетеница от многоцветни флорални мотиви, която се виеше от врата вероятно до началото на бедрото й.

— Често се казва, че картините на Лоренц са живи, но това не е вярно. Единствената жива творба на Шон Лоренц съм аз.

Аз съм оптимист без никаква причина.

Франсис Бейкън

Вече беше мръкнало, когато Маделин отвори вратата на къщата. Беше направила всичко възможно да избегне сблъсъка с Гаспар Кутанс, който неминуемо щеше да се случи. Дори тайно се бе надявала, че драматургът в крайна сметка се е отказал от правото си да живее в студиото, но като закачаше коженото си яке на портмантото, видя едрата му фигура в кухнята.

Докато прекосяваше хола, за да отиде при него, тя се поспря да разгледа десетината снимки в американски рамки от светло дърво, закачени по стените. Сега, когато знаеше, че малкият Джулиан е мъртъв, снимките, които я бяха трогнали, когато ги видя за първи път, й се сториха мрачни и изпълнени с печал. Заради това тази вечер къщата й изглеждаше по-студена, потискаща и пропита с тъга. Усещайки, че предишното очарование е изчезнало, тя взе радикално решение.