Гийом Мюссо - Парижката квартира

На лицето му се изписа отвращение.

— Колективна борба? Това не е за мен. Презирам политическите партии, синдикатите, лобистките групи. Аз съм на едно мнение с Жорж Брасенс: „Щом сме повече от четирима, ние сме група идиоти.“ Освен това битката вече е изгубена, въпреки че хората са твърде страхливи да го признаят.

— Знаете ли какво ви липсва? Необходимостта да водите истинска борба. Да имаш дете означава да бъдеш принуден да се бориш, да се бориш за бъдещето. Борба, която винаги е съществувала и винаги ще съществува.

Той я погледна странно.

— А вие, Маделин, имате ли деца?

— Може би някой ден ще имам.

— Само за ваше лично удоволствие, нали? — подхвърли с насмешка той. — За да се чувствате „пълна“, „завършена“, „удовлетворена“? За да постъпите като приятелките ви? За да се избавите от укорителните въпроси на мама и татко?

Вбесена, Маделин се изправи и плисна в лицето му от ледената вода, за да го накара да млъкне. След кратко колебание запрати но него и пластмасовото шише.

— Вие наистина сте голям простак! — извика тя и се втурна към стълбите.

Младата жена ги изкачи, като вземаше по две стъпала наведнъж, и затръшна вратата на стаята си.

Останал сам, Гаспар дълбоко въздъхна. Не за първи път говореше грубости под въздействието на алкохола, но никога не бе съжалявал толкова много за това.

Нацупен като дете, той си наля още една чаша уиски и загаси лампата, преди да се изтегне на шезлонга с недоволно сумтене.

В замъгленото му от алкохола съзнание изплува отново спорът им — неговите аргументи, както и тези на Маделин. Накрая може би бе прекалил, но беше искрен. Съжаляваше за грубостта i и, но не и за същността на казаното. Сега, като премисляше разтвора им, си даде сметка, че има аргумент, който не бе споменал — хората, които искат деца, очевидно се чувстват в състояние да ги защитят.

Гаспар никога нямаше да се чувства така.

И това го ужасяваше.

Сряда, 21 декември

Животът не прави подаръци.

Жак Брел

Бучене в главата. Учестен пулс и бодежи в сърцето. Неспокоен сън, който внезапно отлита.

Хлопването на входната врата стресна Гаспар и го изтръгна от съня. Отне му няколко секунди да се разсъни. Първоначално не можеше да се ориентира къде се намира, после осъзна тъжната реалност — беше заспал, свит на кравай, в старото кресло „Еймс“ на Шон Лоренц. Подгизнала от пот, фланелката му бе залепнала за кожената тапицерия, а лицето му бе притиснато болезнено върху подлакътника. Той се изправи с мъка, разтърка очи, после разтри врата си и се разкърши. Мъчеше го махмурлук с всичките му гадни проявления: главоболие, вкус на цимент в устата, гадене, болка в ставите. Обичайна сцена, след която всеки път се кълнеше, че няма да близне алкохол. Обаче знаеше, че решението му е съвсем краткотрайно и още на обяд ще му се припие.

Погледна часовника си — 8 сутринта, после през прозореца — сиво небе, но поне не валеше. Предположи, че Маделин току-що е излязла, и леко се засрами, че го е видяла в това състояние. Замъкна се в банята, стоя четвърт час под душа, като изпи около половин литър хладка вода директно от чешмата. Уви на кръста си една хавлиена кърпа и излезе от банята, масажирайки с пръсти слепоочията си.

Мигрената му се засили, като болката упорито дълбаеше мозъка му. Спешно се нуждаеше от две таблетки ибупрофен. Прерови пътната си чанта, но не намери нищо, което да прилича на лекарство. След кратко колебание се качи на горния етаж, окупиран от Маделин, забеляза тоалетната й чантичка и в нея откри това, което търсеше. Добре, че някои хора бяха по-организирани от други.

След като изпи два ибупрофена, той се прибра в стаята си, където облече дрехите си от предната вечер и отиде в кухнята да потърси черно кафе. Там наистина имаше кафеварка, но нямаше с какво да я зареди. Гаспар прерови всички шкафове, но не откри пакет кафе и в крайна сметка си приготви чаша пилешки бульон, който излезе да изпие на терасата. Отначало студеният въздух му подейства добре, но след малко го накара да се върне в топлия хол. Там той прегледа фонотеката, за да намери плочите, за които му беше казала Полин предния ден. Тези, които Шон Лоренц бе слушал в дните преди смъртта си.

Първата плоча беше абсолютно задължителна за всяка класическа фонотека — „Пета симфония“ на Бетовен, дирижирана от Карлос Клайбер. На гърба на обложката един музиколог припомняше желанието, което бе движеща сила за композитора през целия му живот — „да сграбчи съдбата за гушата“. Всъщност Петата симфония разглеждаше основно темата за конфронтацията между човека и неговата съдба. „Така съдбата чука на вратата“ — казвал Бетовен, за да изрази символиката на четирите ноти, с които започваше симфонията му.