Гийом Мюссо - Парижката квартира

Тази неопределеност очароваше Маделин. Как можеше една картина да оказва такова въздействие? Тя се опита да отстъпи назад, но краката й отказаха да се подчинят. Доброволна пленница на платното, Маделин не желаеше да избяга от светлината, която то излъчваше. Искаше да изпитва отново и отново това успокояващо опиянение, да остане в това амниотично и регресивно пространство, което проникваше в душата й и разкриваше у нея неща, които досега не бе подозирала, че съществуват.

Някои бяха красиви. Други — категорично не.

Входната врата на дома на Полин Дьолатур водеше направо н кухнята. Интериорът беше приветлив, помещението бе обзаведено в стил „рустик“ — масивно дървено бюро, настлан с плочки от пясъчник под, памучни карирани пердета. На рафтовете бяха наредени кръгли емайлирани табели, мелничка за кафе, големи керамични чаши и стари медни тенджери.

— Тук е много приятно, но доста объркващо. Обстановката е по-подходяща за музиката на Жан Фера, отколкото за вашия блек метъл — подкачи я той.

Полин се усмихна, взе от печката една италианска кафеварка и наля кафе в две чаши.

— Всъщност тази къща не е моя. Тя е собственост на италиански бизнесмен, колекционер на произведения на изкуството, който я е наследил от семейството си и с когото ме запозна Шон Лоренц. Той никога не идва тук, но понеже не иска да я продаде, се нуждае от някой, който да я пази и поддържа. Това положение няма да трае вечно, но междувременно би било глупаво да не се възползвам от възможността.

Гаспар взе чашата, която му подаде младата жена.

— Ако съм разбрал правилно, вие живеете тук благодарение на Лоренц.

Полин се облегна на стената и духна леко своето кафе.

— Да, именно той убеди италианеца да ми се довери.

— Как се запознахте с него?

— С Шон ли? Запознах се с него три-четири години преди да почине. През първите години на следването ми, за да се издържам, позирах като модел на студентите от Академията за изящни изкуства. Един ден Шон проведе там майсторски клас. Тогава се запознахме и станахме приятели.

Обзет от любопитство, Гаспар разгледа бутилките вино, наредени в един шкаф от ковано желязо.

— Не трябва да пиете този боклук! — каза той, като направи гримаса на отвращение. — Следващия път ще ви донеса бутилка истинско вино.

— Ще се радвам. Имам нужда от гориво, за да завърша дисертацията си — отвърна тя с усмивка, като посочи към сребристия лаптоп на бюрото си, обграден от купища книги.

— Над какво работите?

— „Прилагането на кинбаку в Япония по време на периода Едо — военна употреба и еротична практика“ — отвърна младата жена.

— Кинбаку? Какво е това?

Полин сложи чашата си в мивката и хвърли загадъчен поглед на новия си съсед.

— Елате, ще ви покажа.

Зад стъклените стени червените дъбове и кленовете аленееха под лъчите на залязващото слънце, а тъмните силуети на боровете напомняха на театъра на сенките.

Маделин се загледа с невиждащ поглед в слънцето, което бавно се скриваше зад музикалния павилион, който бе издигнат на моравата на Ботаническата градина. Беше почти пет часът вечерта. След посещението си тя бе седнала на една маса във „Франк“ — ресторантът на Фондацията, който се помещаваше зад ажурната преграда на атриума. Тя отпи от черния чай, който си беше поръчала. От няколко минути в ума й се въртеше само една мисъл, само една идея: „Ами ако това, което й беше казал Бернар Бенедик, беше вярно? Ами ако последните три картини, нарисувани от Шон Лоренц, наистина бяха изчезнали? Платна, които никой не беше виждал?“ Младата жена потръпна. Нямаше намерение да се остави да бъде манипулирана от галериста, но ако тези картини съществуваха, искаше й се именно тя да ги намери.

Маделин усети внезапен прилив на адреналин. Същата възбуда като в началото на лов. Така познатото някогашно усещане, което с радост преоткриваше. Чувство, което сигурно не бе по- различно от творческия порив, който вероятно е обземал Шон Лоренц, когато е рисувал графитите си в метрото в началото на 90-те години. Тръпката на опасността, опиянението от страха, желанието да се върне там, каквото и да му струва това.

Тя влезе в интернет чрез смартфона си. Статията за Лоренц в Уикипедия започваше по стандартния начин:

Шон Пол Лоренц, известен още като Лорц74 е началото на кариерата си, е графитист и живописец, роден в Ню Йорк на 8 ноември 1966 г. и починал в същия град на 23 декември 2015 г. През последните двайсет години от живота си живее и работи в Париж. […]