Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Ние пак се събрахме — отвръща тя, като се подсмихва.

— Кога стана това? — интересува се Даниел.

— Обадих му се вчера и се изяснихме — разказва му тя.

— Чудесно! — усмихва се Даниел. — Много се радвам да го чуя.

— Напоследък Вики общуваше само с Миранда — казва Инди.

— И с Каролин — добавя Даниел.

— Защото ходеха на поведенческа терапия заедно — отговаря Инди.

— Коя е Каролин? — пита Елин.

— Една от по-големите ученички — обяснява Даниел. — Ходеше на обучение за справяне с всекидневието заедно с Вики.

— Не мога да проумея кой се е загрижил толкова за нея — повишава тон Алмира. — Та тя е заклала Миранда като прасе.

— Не е сигурно, че е така — опитва се да възрази Елин.

— Не е сигурно ли? — остро повтаря Алмира. — Трябваше да я видиш — беше ужасяващо мъртва, кълна се, всичко беше в кръв…

— Недей да крещиш — прекъсва я Даниел.

— Добре, но какво, по дяволите, да кажем? Да се правим, че нищо не се е случило, така ли? — продължава Инди на висок глас. — Да кажем, че Миранда е жива, че Елисабет е жива…

— Имам предвид само…

— Тебе те нямаше тук, по дяволите! — изкрещява Алмира. — Вики размаза на каша главата на Елисабет с чук, но ти си мислиш, че тя е жива.

— Опитайте се да говорите една по една — настоява Даниел с престорено спокойствие.

Инди вдига ръка като ученичка в час.

— Елисабет беше една проклета наркоманка — казва тя. — Мразя наркоманите и…

Алмира се ухилва:

— Защото майка ти е взела…

— Една по една, Алмира — прекъсва я Даниел и бързо избърсва сълзите от бузите си.

— Пет пари не давам за Елисабет, ако ще да гори в ада, не ми пука — заключава Инди.

— Как можеш да говориш така? — пита Елин.

— Чухме я през нощта — излъгва Лу Чу. — Викаше ли, викаше за помощ, но ние останахме да си лежим в леглата и я слушахме.

— А тя крещеше ли, крещеше — усмихва се Алмира.

Даниел е извърнал лице към стената. В кухнята е станало тихо.

Той стои неподвижно известно време, след това избърсва лице в ръката си и се обръща.

— Разбирате, че е ужасно гадно да правите това — казва след малко.

— Но е забавно — отвръща Алмира.

— Смяташ ли?

— Да.

— А ти, Лу Чу?

Тя свива рамене.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Говорили сме за ситуации като тази — казва той.

— Окей… извинявай, беше гадно.

Даниел се опитва да ѝ се усмихне успокоително, но изглежда ужасно печален.

— Къде е Каролин? — пита Елин.

— В стаята си — отговаря Лу Чу.

— Можеш ли да ни заведеш?

Леденостуден коридор води от кухнята до общата стая с огнището и до трапезарията с остъклена веранда с изглед към водата. По протежение на едната страна на коридора има врати към стаите на учениците. Пред Елин върви Лу Чу, обута в торбесто долнище на анцуг и маратонки с протрити подметки. Посочва собствената си стая и тази на Тула, след което спира пред една врата с шарено порцеланово звънче, висящо на дръжката.

— Тук спи Каро.

— Благодаря — отвръща Елин.

— Започва да става късно — казва Даниел на Лу Чу. — Иди да си измиеш зъбите и да се приготвиш за лягане.

Тя се засуетява, но после отива в банята. Когато Даниел почуква на вратата, порцелановото звънче прозвънтява. Вратата се отваря и млада жена вторачва големите си очи в Даниел, след което внимателно го прегръща.

— Можем ли да влезем? — пита той меко.

— То се знае — отговаря тя и протяга ръка. — Каролин.

Елин поздравява момичето и задържа тънката му ръка за момент. Светлото лице на Каролин е обсипано с лунички и грижливо гримирано, веждите с пясъчен цвят са изскубани и косата е вдигната в дебел кок на главата.

Тапетите са зацапани, до прозореца е поставен скрин от избелено с луга дърво, а на стената виси картина, изобразяваща рибар с рибарска шапка от мушама, с лула в устата.

— Тук сме, за да поговорим за Вики — казва Даниел и присяда на оправеното легло.

— Преди много години бях нейна приемна майка — обяснява Елин.

— Когато е била малка ли?

Елин кимва, Каролин прехапва устната си и се заглежда през прозореца към задната страна на къщата.

— Ти познаваш малко Вики — продължава Елин след кратка пауза.

— Не мисля, че се осмеляваше да се доверява на хората — усмихва се Каролин. — Но аз я харесвах… Беше спокойна и изпадаше в невероятно лошо настроение, когато бе уморена.

Елин се прокашля и пита направо:

— Говорила ли е за хора, с които се е срещала? Може би е имала някъде гадже или приятели?

— Ние почти никога не говорим за стари неща. Тогава всички само се депресират.