Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Хубави неща тогава — за какво е мечтаела, какво е искала да прави, когато излезе оттук?

— Понякога си говорехме за това да работим в чужбина — разказва Каролин. — Знаете, Червеният кръст, „Спасете децата“, макар че нас кой ли би ни взел на работа?

— Смятахте да го направите заедно ли?

— Това бяха само приказки — отговаря Каролин търпеливо.

— Мислех си за нещо — казва Даниел и се потрива по челото. — Не бях на работа в петък, но разбрах, че Миранда е била в изолатора, знаеш ли защо?

— Беше ударила Тула — делово отвръща Каролин.

— Защо? — пита Елин.

Момичето свива рамене.

— Защото си просеше боя — непрекъснато краде. Вчера взе обиците ми, каза, че искали да стоят при нея, а не при мен.

— Какво е била взела от Миранда?

— Когато бяхме до езерото да плуваме, взе чантата на Вики, а вечерта задигна един гердан от Миранда.

— Чантата на Вики ли е взела? — пита Елин с напрегнат глас.

— После я върна, но бе задържала нещо… Не разбрах точно какво, но нещо, което Вики бе получила от майка си.

— Вики ядоса ли се на Тула? — пита Елин.

— Не.

— Вики и Каролин никога не се забъркват в разправии — казва Даниел и потупва Каролин по тънката ръка.

— Даниел, имаме нужда от теб — признава му Каролин и го поглежда с открито лице. — Трябва да се грижиш за нас.

— Скоро ще се върна — отговаря той. — Наистина искам, но… не съм съвсем във форма за…

Когато Даниел отдръпва ръката си от нейната, Каролин се опитва да я задържи.

— Но нали ще се върнеш? Нали ще го направиш?

— Да, ще се върна.

Те излизат, а Каролин остава да стои насред стаята; на лицето ѝ е изписано отчаяние.

Даниел почуква на вратата на Тула. След като известно време чакат, без някой да отвори, отиват в общата стая.

— Спомни си какво ти казах преди малко — напомня ѝ Даниел сериозно.

Огънят в огнището е угаснал и то е изстинало. На масата има няколко чинии с остатъци от храна. През големия прозорец на остъклената веранда се вижда пристанището в мрачината. Сребристите, избелели от слънцето рибарски колиби са наредени в редица и се отразяват във водата. Изгледът е невероятно красив, ала малкото рижо момиче е извърнало стола си към стената и гледа втренчено боядисания в бяло дървен панел.

— Здравей, Тула — поздравява я Даниел нежно.

Момичето обръща бледите си очи. Изражението на преследвано животно се сменя от друго, трудно определимо.

— Имам температура — смотолевя тя и пак се обръща към стената.

— Красив изглед.

— Нали — отговаря Тула, забила поглед в стената.

Елин може да види, че по лицето ѝ пробягва усмивка, след което възвръща сериозния си израз.

— Имам нужда да поговоря с теб — казва Даниел.

— Говори тогава.

— Искам да виждам лицето ти, докато говорим.

— Да го изрежа ли искаш?

— По-лесно ще е, ако обърнеш стола.

Тя тежко въздъхва, обръща стола и отново сяда с безизразно лице.

— Миналия петък си взела чантата на Вики — казва Елин.

— Какво? — пита Тула. — Какво каза? По дяволите, какво каза?

Даниел се опитва да изглади думите на Елин:

— Тя се питаше…

— Млъкни! — изкрещява Тула.

Става тихо, тя стисва уста и откъсва кожичката на един нокът.

— Взела си чантата на Вики — повтаря Елин.

— По дяволите, как лъжеш само! — казва Тула ниско и свежда поглед.

Седи, без да мърда, с тъжно лице и треперещо тяло. Елин се навежда напред, за да я погали по бузата.

— Нямах предвид…

Тула оскубва косата на Елин, сграбчва една вилица от масата и се опитва да я забие в лицето ѝ, но Даниел успява да спре ръката ѝ. Той здраво държи Тула, докато тя се мъчи да се отскубне, рита и крещи:

— Проклета кучка, ще пречукам всички проклети…

Тула ридае прегракнало и Даниел я държи да не мърда. След като остава да седи на коленете му известно време, тялото ѝ се отпуска. Елин се е отдръпнала встрани и поглажда изтръпналата кожа на главата си.

— Ти само си взела назаем чантата, зная — казва Даниел.

— И бездруго беше пълна само с боклуци — отговаря Тула. — Трябваше да запаля всичко.

— Значи в чантата не е имало нищо, което да е искало да остане при теб? — пита Даниел.

— Само цветното копче — отговаря момичето и среща погледа му.

— Звучи хубаво — може ли да го видя?

— Пази го един тигър.

— Леле…

— Можеш да ме заковеш с гвоздеи на стената — промърморва тя.

— Имаше ли нещо друго, което да е имало желание да остане при теб?

— Трябваше да запаля Вики, когато бяхме в гората…