Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Тя отваря едно порцеланово бурканче, вижда няколко стари медни монети, връща го на мястото му и вместо това взема тенекиено бурканче, на което е нарисуван шарен Арлекино. Сваля капачката, изсипва съдържанието му в ръката си и тъкмо успява да види, че това са няколко пирона и една умряла пчела, когато с крайчеца на окото си долавя движение пред прозореца. Отново надзърта навън и усеща как учестяващият ѝ се пулс пулсира в слепоочията ѝ. Всичко навън е неподвижно. Слабият отблясък от съседната стая се спуска над копривата. Всичко, което се чува, е собственото ѝ дишане. Внезапно през светлината преминава фигура, Елин изпуска бурканчето на пода и се отдръпва.

Малкият прозорец е черен и тя разбира, че е възможно в този миг някой да стои отвън и да я наблюдава.

Елин решава да излезе от стаята на Тула, когато забелязва малка лепенка, залепена по средата на вратата на килера. Приближава се и вижда, че това е тигърът от „Мечо Пух“.

Тула каза, че тигърът пази цветното копче.

В шкафа на кука е окачен дъждобран, пред една стара прахосмукачка. С треперещи ръце тя издърпва прахосмукачката на пода, под нея има подпетени маратонки и мръсна калъфка за възглавница. Хваща калъфката за единия ъгъл, повдига я и веднага усеща тежестта.

Лъскавото съдържание на възглавницата се посипва с дрънчене на пода. Монети, копчета, фиби, стъклени топчета, златиста симкарта за телефон, блестяща химикалка, капсули, обеци и ключодържател, свързан към малка метална плочка със светлосиньо цвете. Елин го оглежда, обръща го в ръката си и вижда името „Денис“, гравирано на металната плочка.

Това трябва да е предметът, за който Каролин бе споменала, че Вики е получила от майка си.

Елин пъхва ключодържателя в джоба си, бързо преглежда останалите дреболии, докато ги прибира в калъфката. Бързо подрежда килера, бутва вътре прахосмукачката и оправя дъждобрана, преди да затвори вратата. Без да се бави, отива до вратата към коридора, ослушва се за миг, отваря я и излиза.

Отвън е застанала Тула.

Червенокосото момиченце чака в тъмния коридор едва на няколко крачки разстояние и я наблюдава, без да каже и дума.

Тула прави крачка напред и показва кървавата си ръка на Елин. Пребледняла е като платно. Погледът ѝ е оцъклен, изпълнен с очакване. Белите вежди не се виждат. Червени кичури коса се спускат по бузите ѝ.

— Върни се в стаята — казва Тула.

— Трябва да говоря с Даниел.

— Можем да влезем заедно и да се скрием — твърдо настоява момичето.

— Какво се е случило?

— Влез в стаята — повтаря то и облизва устните си.

— Искаш да ми покажеш нещо ли?

— Да — отговаря Тула бързо.

— Какво?

— Една игра… Вики и Миранда я играеха миналата седмица — казва момичето и закрива лице с ръце.

— Трябва да тръгвам — отвръща Елин.

— Ела, ще ти покажа как се прави — прошепва Тула.

В коридора се чуват стъпки и Елин вижда Даниел с една аптечка в ръката. Лу Чу и Алмира излизат от кухнята. Тула опипва тила си и оцапва пръстите си със свежа кръв.

— Тула, нали трябваше да седиш на стола — казва Даниел и я повежда към кухнята. — Трябва да промием раната и да видим дали има нужда от шевове…

Елин стои права, докато сърцето ѝ успокои ударите си. Докосва ключодържателя, който Вики е получила от майка си.

След малко вратата на кухнята се отваря отново. Тула започва да върви бавно, като влачи ръка по дървената ламперия на коридора. Даниел върви редом с нея и ѝ казва нещо със сериозен, спокоен тон. Тя кимва, след което изчезва в стаята си. Елин изчаква Даниел да дойде прие нея и го пита какво е станало.

— Нищо ѝ няма… Удари си главата в прозореца няколко пъти и стъклото се счупи.

— Вики споменавала ли е някого на име Денис? — пита Елин с приглушен глас и му показва ключодържателя.

Той го поглежда, обръща го в ръката си и прошепва „Денис“ на себе си.

— Ами, струва ми се, че съм го чувал — казва той. — Но аз… Елин, срам ме е, чувствам се толкова безполезен, задето…

— Полагаш усилия…

— Да, макар че изобщо не съм сигурен, че Вики ми е разказвала нещо, което би помогнало на полицията… Като цяло тя не беше много разговорлива и…

Той млъква, когато по стълбите се чуват тежки стъпки и външната врата се отваря. Една яка жена на около петдесетгодишна възраст влиза и се кани да заключи вратата с ключ, когато ги вижда.

— Нямате право да сте тук — казва тя и тръгва към тях.

— Казвам се Даниел Грим, аз съм…

— Нали разбирате, че ученичките не могат да приемат посещения по това време — прекъсва го жената.