Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Преминават заедно през коридора, чуват стъпките зад себе си, но просто продължават напред.

— Мисля да отида и да поговоря с момичетата в „Биргитагорден“ — казва Елин.

— Те не са там, евакуирани са — отговаря Даниел.

— Къде?

Той задържа една стъклена врата, докато Елин излезе, и я последва.

— В едно старо рибарско селище, на север от Худиксвал.

Елин натиска копчето на асансьора.

— Ще ме пуснат ли при тях, ако отида там? — пита тя.

— Ако аз дойда с вас, ще ви пуснат — казва Даниел точно когато вратите на асансьора се отварят.

Елин и Даниел седят безмълвни един до друг в нейното беемве. Когато излизат на магистрала Е4, тя изважда телефона си и се обажда на Юна Лина.

— Извинете, че ви безпокоя — казва с глас, който не успява да скрие нотка на отчаяние.

— Можете да се обаждате колкото поискате — отговаря Юна любезно.

— В колата съм с Даниел и той не смята, че Вики е извършила тези ужасни деяния — бързо обяснява Елин.

— Всички технически доказателства сочат към нея и всички…

— Но нещата не се връзват, защото Даниел твърди, че тя не е склонна към насилие — прекъсва го Елин развълнувано.

— Способна е на насилие — пояснява Юна.

— Вие не я познавате — почти изкрещява Елин.

За няколко секунди настава тишина, след което Юна изрича със спокойния си глас:

— Попитайте Даниел за лекарството зипрекса.

— Зипрекса ли?

Даниел я поглежда.

— Попитайте го за страничните ефекти — казва Юна и приключва разговора.

Тя шофира известно време покрай брега, към огромните гори.

— Какви са страничните му ефекти? — пита Елин тихо.

— Човек може да стане много агресивен, ако вземе по-голяма доза — делово отговаря Даниел.

— Вики вземала ли е това лекарство?

Той кимва и Елин не казва нищо.

— Това е добър медикамент — опитва се да обясни Даниел, но после отново замлъква.

Почти всичката светлина на фаровете е поглъщана от дърветата по края на гората, отзад сенките се застъпват и накрая се сливат в мрака.

— Забелязахте ли, че нарекохте Вики ваша дъщеря? — пита Даниел.

— Да, знам — отговаря Елин. — Там, в болницата. Просто стана толкова…

— Тя наистина ви е била дъщеря за кратко.

— Да, така беше — казва Елин, като не изпуска от поглед пътя.

Преминават покрай голямото езеро Армшон, което блести като чугун в мрака, когато Даниел си поема дъх.

— Тъкмо си мислех за нещо, което Вики каза в началото… Но сега не си спомням — казва той и остава замислен. — Точно така… Говореше за приятелите си от Чили, които имали къща…

Даниел млъква, свежда поглед към страничния прозорец и избърсва сълзите от бузите си.

— Елисабет и аз щяхме да ходим в Чили точно когато земетресението…

Той си поема дъх и седи неподвижен с ръце на коленете си.

— Разказвахте за Вики — напомни му Елин.

— Точно така… за какво говорех?

— Че имала приятели от Чили.

— Да…

— И че имали къща някъде.

— Така ли казах?

— Да.

— Но какво става, по дяволите? — промърморва той. — Какво не с наред с мен? Тоест… Всъщност това е лудост — трябваше да остана в болницата.

Елин му се усмихва леко:

— Радвам се, че не го направихте.

Настланият с чакъл път се извива през тъмни гори, порутени плевни и старовремски ферми. Там, където пътят свършва, пейзажът се отваря и разкрива боядисани в червено къщи и гладкото море, ширнало се в своята опална безбрежност. Високият прът, около който се танцува на Еньовден 22 22 Лятното равноденствие, един от най-големите празници, традиционно се чества в Швеция през втората половина на юни, в нощта срещу Еньовден. — Бел.прев. , си стои, покрит с кафяви брезови листа и мъртви цветя. Досами пръта се намира голяма дървена къща с красива остъклена веранда към водата. Някога къщата е била смесен магазин, но от няколко години е собственост на частната компания за социални грижи „Оре“.

Колата меко се плъзва между стълбовете на оградата и когато Елин разкопчава предпазния колан, Даниел казва сериозно:

— Трябва да си подготвена, че… тези момичета са имали тежък живот — обяснява той и бутва нагоре очилата си, които са се смъкнали на носа му. — Пробват докъде могат да стигнат и ще те провокират.

— Ще се оправя — обяснява Елин. — И аз някога съм била в пубертета.

— Това е нещо съвсем друго, давам ти дума — казва той. — Не е никак лесно… дори за мен, защото те наистина могат понякога да бъдат ужасни.

— И какво да им отговоря, ако опитат да ме провокират? — пита Елин и среща погледа му.