Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Лекарството може да обясни гнева, съня и окървавените чаршафи.

„Но какво е направила с камъка? Имало ли е изобщо камък?“

Юна отново изпитва огромно раздвоение — за втори път в живота си се съмнява в правотата на Иглата.

В шест без пет Елин влиза през вратите на отделение 52В, спира една помощник-сестра и казва, че идва на посещение при Даниел Грим.

— Времето за свиждания изтече — отговаря жената и продължава да върви.

— Изтича след пет минути — опитва Елин с усмивка.

— Обикновено спираме да пускаме посетители в шест без петнайсет, за да има ред.

— Шофирах дотук чак от Стокхолм — умолява тя.

Медицинската сестра се спира и я поглежда с очи, изпълнени със съмнение.

— Ако правим изключение за всички, тук цял ден ще се точат хора — сурово казва тя.

— Моля ви, позволете ми само да…

— Няма да ви стигне времето дори да си вземете чаша кафе.

— Няма значение — проси Елин.

Сестрата, изглежда, все още се двоуми, но ѝ кимва да я последва, завива вдясно и почуква на вратата на една болнична стая.

— Благодаря — казва Елин и изчаква сестрата да отмине, преди да влезе в стаята.

При прозореца е застанал мъж на средна възраст със сиво лице. Тази сутрин не се е избръснал, може би не го е направил и предишния ден. Облечен е с дънки и смачкана риза. Поглежда я учудено и прокарва ръка през рядката си коса.

— Казвам се Елин Франк — представя се тя меко. — Знам, че ви безпокоя, и ви моля да ме извините за това.

— Не, то е… то…

Елин си казва, че изглежда сякаш е плакал няколко денонощия. При други обстоятелства би си помислила, че е наистина хубав мъж. С приветливи черти, зряла интелигентност.

— Имам нужда да поговоря с вас, но ще ви разбера, ако нямате сили за това.

— Няма нищо — казва той с глас, който сякаш всеки миг ще секне. — Идваха журналисти от вестниците през първите дни, но тогава не можех да говоря, нямах сили, нямаше какво да кажа… Искам да кажа, с готовност бих се опитал да съдействам на полицията, но не се получи особено добре… не мога да си събера мислите.

Елин се опитва да намери начин да подхване темата за Вики. Съзнава обаче, че за Даниел момичето е едно чудовище, което е опропастило живота му, и че няма да е лесно да го склони да помогне.

— Мога ли да вляза за малко?

— Не знам, честно казано — отвръща той и потърква лицето си.

— Даниел, съжалявам за това, което ви се е случило.

Той промълвява дума на благодарност и сяда, после вдига поглед и пояснява думите си.

— Казвам благодаря, ала не съм проумял истински случилото се — заговорва той бавно. — Толкова е нереално, защото се притеснявах за сърцето на Елисабет… и…

Лицето му помръква, посивява и отново се затваря в себе си.

— Не мога да си представя през какво преминавате — тихо казва Елин.

— Сега имам личен психолог — обяснява с крива усмивка пациентът. — Не съм допускал, че някога ще имам нужда от психолог… Той ме изслушва, седи и чака, докато аз рева като малко дете, имам чувството… Знаете ли, той не позволява на полицията да ме разпитва… Вероятно и аз бих взел същото решение на негово място… но в същото време се познавам, знам, че няма опасност за мен… Може би трябва да му кажа, че смятам, че имам сили да говоря… не защото знам дали мога да съм от полза…

— Навярно е добре да се вслушате в психолога си — отвръща Елин.

— Толкова объркано ли ви звуча? — усмихва се Даниел.

— Не, но…

— Понякога се сещам за нещо, което може би е редно да кажа на полицията, но сетне го забравям, защото аз… Странно е, но не мога истински да си събера мислите, сякаш съм невероятно уморен.

— Със сигурност състоянието ви ще се подобри.

Той се потрива под носа и вдига поглед към нея.

— Попитах ли ви за кой вестник пишете?

Тя поклаща глава и казва:

— Тук съм, защото Вики Бенет живееше при мен, когато беше на шест години.

В болничната стая е тихо. Чуват се стъпки по коридора. Даниел примигва зад очилата и стиска устните си, сякаш призовава всичките си сили, за да разбере думите, които тя току-що е изрекла.

— Чух по новините за нея… за колата и момчето — прошепва след малко.

— Знам — отговаря Елин приглушено. — Но… ако все още беше жива — къде мислите, че би се скрила?

— Защо си задавате този въпрос?

— Не знам… Искам да знам на кого е вярвала.

Той я гледа известно време, преди да я попита:

— Не вярвате, че е мъртва?

— Не — отговаря тихо Елин.

— Не вярвате, защото ви се иска да е така — казва Даниел. — Ала имате ли някакво доказателство, че не се е удавила в реката?