Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

След като ѝ бяха сложили лепенки на раните и тя се върна в салона, от фирмата за чистота вече бяха измели стъкълцата и измили пода. Витринният шкаф бе изнесен навън и Роберт се бе погрижил счупеният порцеланов поднос да бъде изпратен на реставратор в Средиземноморския музей.

Елин Франк не се усмихва никому, докато бавно крачи по коридора, който води до стаята на Юна Лина в сградата на полицията. Носи черни слънчеви очила, за да скрие зачервените си от плач очи. Графитеносивият шлифер „Бърбъри“ е закопчан и около косата си е увила сребрист копринен шал. Дълбоките разрези на китките я болят и пулсират непрестанно.

Токчетата ѝ чаткат по издрания под на коридора. Афиш с надпис „Ако смяташ, че нищо не струваш и че синините са част от всекидневието, непременно трябва да дойдеш при нас“ изплющява, когато минава покрай него. Няколко мъже в тъмносини полицейски блузи изчезват към помещенията на отряда за бързо реагиране. Жена с едро телосложение и яркочервен пуловер от ангорска вълна и тясна черна пола излиза от една стая и застава да я чака с ръце на кръста.

— Казвам се Аня Ларшон — представя се жената.

Елин се опитва да каже, че иска да говори с Юна Лина, но не ѝ достига глас. Едрата жена ѝ се усмихва и казва, че ще я заведе при инспектора.

— Извинете — прошепва Елин.

— Няма страшно — успокоява я Аня и я придружава до вратата на Юна, почуква и я отваря.

— Благодаря за чая — казва Юна и придърпва един стол за Елин. Тя се отпуска тежко на стола и Аня и Юна се споглеждат.

— Ще донеса вода — допълва Аня и ги оставя.

В стаята става тихо. Елин се опитва да се успокои достатъчно, за да започне да говори. Изчаква известно време, след което казва:

— Знам, че е твърде късно за каквото и да било, както и че не ви помогнах, когато дойдохте при мен и… и мога да се досетя какво смятате за мен и…

Тя не може да продължи, устните ѝ се извиват надолу и сълзите ѝ бликват, започват да текат зад очилата и се търкалят по бузите ѝ. Аня се връща с чаша вода и пликче мокро грозде на поднос, след което отново излиза от стаята.

— Сега искам да говоря за Вики Бенет — започна Елин, след като си възвръща самообладанието.

— Целият съм в слух — казва Юна любезно.

— Беше на шест години, когато дойде при мен и остана… Остана девет месеца…

— Това ми е известно и на мен — отговаря Юна.

— Но това, което не ви е известно, е, че аз… аз я предадох така, както никой не бива да предава друг човек.

— Понякога обаче се случва — отбелязва Юна Лина.

Тя сваля слънчевите си очила с треперещи ръце. Взира се изпитателно в инспектора, който седи срещу нея, в неговата светла, разрошена коса, сериозно лице и сиви, причудливо менящи цвета си очи.

— Вече не мога да се харесвам — продължава Елин. — Ала аз… бих искала да направя едно предложение… Готова съм да платя всички разходи… така че да намерите телата… и за да може разследването да продължи.

— Защо ви е да го правите? — пита той.

— Макар и нищо вече да не може да се оправи, мога… Искам да кажа, ами ако все пак е била невинна?

— Нищо не сочи към това.

— Не, но аз не мога да повярвам, че…

Елин млъква и очите ѝ отново се изпълват със сълзи, които правят целия свят да изглежда все едно плува във вода.

— Защото е била мило и сладко дете ли?

— През повечето време изобщо не беше такова — усмихва се Елин.

— Така подразбрах и аз.

— Ще продължите ли разследването, ако платя?

— Не можем да приемем пари от вас, защото…

— Сигурна съм, че нещата могат да се оформят юридически.

— Може би, но това не би променило нищо — меко обяснява Юна. — Прокурорът е напът да прекрати предварителното разследване…

— Какво да направя? — прошепва Елин отчаяно.

— Не би трябвало да ви казвам това, но аз ще продължа, защото съм сигурен, че Вики е все още жива.

— Но по новините съобщиха друго — прошепва Елин и се изправя, закрила уста с ръка.

— Колата бе открита четири метра под водата и имаше кръв и косми по рамката на счупеното предно стъкло — обяснява Юна.

— Но вие не смятате, че е мъртва? — пита Елин и бързо избърсва сълзите от бузите си.

— Знам, че не се е удавила в реката — отговаря Юна Лина.

— Господи! — прошепва Елин.

Седнала на стола, Елин плаче, извърнала лице. Юна ѝ дава време, отива до прозореца и поглежда навън. Леко ръми и клоните на дърветата в парка се полюляват от следобедния вятър.

— Имате ли някаква представа къде може да се крие тя? — пита я след малко.