Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Майка ѝ спеше из различни гаражи… Запознах се със Суси, когато щеше да пробва да се грижи за Вики през един уикенд… Тогава ѝ бяха дали жилище в предградието Халонберен. Нещата обаче не потръгнаха. Спели в метрото и намериха Вики самичка в тунела между станциите „Слусен“ и „Марияторет“.

— Може да се окаже доста трудно да бъде открита — казва Юна.

— Не съм виждала Вики от осем години, но служителите в „Биргитагорден“… Тези, които са говорили с нея, все трябва да знаят нещо — настоява Елин.

— Да — кимва Юна и после млъква.

— Какво?

Той среща погледа ѝ.

— Единствената, с която Вики е говорила, е била убитата медицинска сестра… Нейният съпруг, който е терапевт, би трябвало да знае доста неща… или поне нещо, но е зле психически. Лекарят му не позволява на полицията да разговаря с него. Няма какво да се направи, лекарят смята, че един полицейски разпит би попречил на възстановяването му.

— Но аз не съм полицайка — противи се Елин. — Мога да говоря с него. — Тя среща погледа на Юна и осъзнава, че е искал от нея да каже именно това.

Докато слиза с асансьора, Елин усеща тежката, почти упояваща умора, която те спохожда след силен плач. Мисли си за гласа на инспектора, за мекия фински акцент. Очите му бяха красиво сиви и едновременно с това странно проницателни.

Едрата жена, негова помощничка, бе позвънила в регионалната болница в Сундсвал и бе разбрала, че терапевтът Даниел Грим е преместен в психиатричното отделение, но лекуващият лекар се бе погрижил да има изрична заповед за посещения или контакти от полицията през целия период на рехабилитация.

Елин идва от голямото остъклено фоайе на Главното управление на полицията, пресича улицата, сяда в своето беемве и набира номера на болницата в Сундсвал. Свързват я с отделение 52В и тя научава, че стаята на Даниел Грим не приема входящи обаждания, ала времето за посещение е до шест часа.

Въвежда адреса в компютъра на автомобила и вижда, че разстоянието е триста седемдесет и пет километра. Ще пристигне в болницата в седем без петнайсет, ако тръгне веднага. Завива по „Полхемсгатан“, като гумите ѝ се качват на тротоара пред фоайето, пак слиза на пътното платно и продължава по „Флеминггатан“.

На първия светофар се обажда Роберт Бианки и ѝ напомня за срещата с концерна „Шиневик“ и Свен Варг след двайсет минути в конгресния център „Уотърфронт Експо“.

— Няма да успея — казва накратко.

— Да кажа ли, че могат да започнат без теб?

— Роберт, не знам кога ще се върна, но няма да е днес.

На Европейски маршрут 4 тя нагласява скорост, която е точно двайсет и девет километра в час над разрешената. Глобите нямат значение за нея, но би било нелепо да ѝ вземат шофьорската книжка.

Дълбоко в себе си Юна е убеден, че Вики Бенет и малкото момченце са живи. Не може да ги изостави сега.

Момиче, което е премазало до смърт двама души и е обезобразило лицата на други двама със счупена бутилка, сега е отнело малко момченце от майка му и се е укрило някъде с него.

Всички вече ги считат за мъртви.

Никой вече не ги търси.

Юна се опитва да си припомни на какъв етап от разследването се намираше, когато се обади колежката му Соня Раск от Сундсвал и му съобщи за видеозаписа на бензиностанцията. Разговарял бе с една от ученичките от „Биргитагорден“, която му бе казала, че Вики взема зипрекса.

Юна се консултира за страничните ефекти на антидепресанта със съпругата на Иглата, която е психиатърка.

„Лисващите парчета от пъзела са все още много — мисли си той. — Но е възможно Вики Бенет да е предозирала зипрекса.

Каролин казва, че човек започва да усеща тръпки по тялото, когато започне да смуче таблетка, и описа внезапни пристъпи на свръхактивност и гняв.“

Той затваря очи и се опитва да си представи Вики, която иска от Елисабет да ѝ даде ключовете. Заплашва я с чука, разгневява се и започва да нанася удар след удар. После взема ключовете от мъртвата жена и отключва вратата на изолатора. Миранда седи на стола, завита с юргана през раменете. Вики влиза и я халосва с камък по главата.

Довлича я до леглото и слага ръцете върху лицето ѝ.

Едва след това гневът ѝ се уталожва.

Вики навярно е била обзета от объркване. Взела е със себе си окървавения юрган и го е скрила под леглото точно когато е започнал да се проявява успокоителният ефект на лекарството. Навярно я е надвила нечовешка умора, просто си е събула ботушите в гардероба, скрила е чука под възглавницата, проснала се е на леглото и е заспала. След няколко часа се е събудила, разбрала е какво е направила, уплашила се е, избягала е през прозореца и е продължила да върви през гората.