Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Винаги е смятала, че спиритическите медиуми само се преструват, че виждат духове.

— Нищо не разбират — промърморва тя.

Ами ако наистина е привлякла призраци със сеансите си? Може би нямаше никакво значение дали самата тя вярва в съществуването им. Когато ги бе призовавала и образувала кръг с участниците, портата към тях се бе отваряла и чакащите отвън изведнъж са могли да влязат.

„Защото аз наистина видях призрак, мисли си тя.

Видях мъртвото момиче като дете.

Миранда искаше да ми покаже нещо.“

Не е невъзможно, би трябвало да може да се случи. Чела е как енергията от мъртвите не изчезва. Много хора са твърдели, че съществуват призраци, без да са ги смятали за умопобъркани.

Флура се опитва да си събере мислите и да поразсъждава над случилото се през последните дни.

„Момичето ме посети в съня ми, казва си тя. Сънувала съм го, знам, но когато го видях в коридора, бях будна, тогава беше наяве. Видях го да стои пред мен, чух го да говори, усетих присъствието му.“

Флура ляга в леглото, затваря очи и си помисля, че всъщност може да е припаднала, когато се строполи на земята и си удари главата в пода.

Имаше чифт дънки между тоалетната и ваната.

„Уплаших се, отстъпих назад и паднах.“

Изпълва я внезапна лекота, когато разбира, че може би момичето ѝ се е присънило още първия път.

Навярно е лежала припаднала на пода и е сънувала призрака.

Така е станало.

Затваря очи и по лицето ѝ се разлива усмивка, когато внезапно усеща странна миризма в стаята, като от изгоряла коса.

Сяда и по ръцете я полазват тръпки, когато вижда, че под възглавницата ѝ има нещо. Навежда нощната лампа и отмахва възглавницата. На белия чаршаф лежи големият остър камък.

— Защо не си затвориш очите? — пита я звънлив глас.

Момичето стои в мрака зад нощната лампа и я гледа, без да диша. Косата му е лепкава и черна от засъхнала кръв. Светлината от лампата заслепява Флура, но тя вижда, че тънките ръце на момичето са сиви и кафявите жили прозират като ръждива мрежа изпод мъртвешката кожа.

— Не бива да ме гледаш — казва момичето строго и угася лампата.

Става тъмно като в рог и Флура се изтърколва от леглото. Пред очите ѝ се движат светлосини петна. Чува как лампата се удря в пода, шумолене в спалнята и боси крака, които тичат по пода, стените и тавана. Флура изпълзява и се изправя, пипнешком отваря вратата и препъвайки се, излиза в коридора. Едва се удържа да не изкрещи. Само тихичко изскимтява, опитва се да запази спокойствие, тръгва към антрето, като се подпира на стената, за да не падне. Запъхтяна, Флура взема телефона от масичката в антрето, но го изпуска на пода. Коленичи и се обажда в полицията.

Роберт бе влязъл и намерил Елин коленичила на пода до строшения витринен шкаф.

— Елин, какво става?

Без да го погледне, тя се бе изправила. От вътрешната страна на лявата ѝ ръка се стичаше кръв и капеше от връхчетата на три пръста.

— Кървиш от…

Елин бе прекрачила парченцата стъкло и бе продължила да върви към спалнята си, когато той я спря и каза, че ще се обади на семейния лекар.

— Не искам, не ме е грижа…

— Елин — извика той разстроен. — Кървиш.

Тя погледна ръката си и видя, че навярно би било добре да превържат раната ѝ, след което отиде в кабинета, ръсейки след себе си капки кръв.

Седна пред компютъра, потърси телефонния номер на Националната полиция, обади се на централата и поиска да говори с този, който отговаря за разследването на убийствата в „Биргитагорден“. Една жена прехвърли разговора и Елин повтори въпроса си, чу бавно дишане и как някой пише на компютър, после въздъхва и записва още нещо.

— Предварителното разследване се води от прокуратурата в Сундсвал — обясни мъж с приятен глас.

— Няма ли полицаи, с които бих могла да разговарям?

— Прокуратурата работи в сътрудничество с полицията на „Вестернорланд“.

— Посети ме един инспектор от криминалната полиция, висок мъж със сиви очи и…

— Юна Лина.

— Да.

Елин взе химикалка и записа номера на корицата на лъскаво модно списание, благодари за помощта и затвори.

Бързо набра номера на инспектора, но ѝ казаха, че е в командировка и се очаква да се върне на следващия ден.

Елин тъкмо щеше да позвъни в прокуратурата в Сундсвал, когато дойде лекарят ѝ. Не ѝ зададе никакви въпроси. Елин просто седеше мълчаливо, докато той промиваше раните ѝ. Гледаше телефона, който стоеше върху августовския брой на британския „Вог“. Точно между гърдите на Гуинет Полтроу бе записан номерът на Юна Лина.