Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Бях чул по радиото, че всички търсят едно момиче и малко момченце, и ето че ги видях тук посред нощ — казва той и кликва върху един видеофайл.

Юна се навежда към зацапания с петна екран. На четири малки квадратчета се вижда бензиностанцията отвън и отвътре. На дигитални часовници бързо се сменят цифрите, които показват часа. Сивите изображения са напълно неподвижни. Ари се забелязва зад щанда. Току прелиства вечерен вестник и разсеяно хапва няколко кръгчета лук.

— Този тир е стоял тук от три часа — разказва Ари и посочва един от филмите. — Но сега бързо потегля…

Една тъмна сянка се движи в кабината на водача.

— Можете ли да увеличите изображението? — пита Юна.

— Почакайте…

Внезапно групичка дървета биват осветени от бяла светлина, когато тирът пали. Сензорите са отчели движение и външните лампи светват.

Ари маркира другия външен филмов запис и задава изображение на цял екран.

— Ето тук се виждат — прошепва той.

Камионът сега се вижда под друг ъгъл. Той се задвижва и бавно тръгва напред. Ари посочва най-долу на екрана, от задната страна на бензиностанцията, където са наредени кофи за боклук и контейнери за рециклиране. Има много сенки и нищо не шуква. Ала изведнъж на черното стъкло към входа на автомивката се забелязва движение и ето че там има някой, слаба човешка фигура, застанала до една стена.

Картината е размазана и трепти на сиви точици. Невъзможно е да се различи лицето или други детайли. Без съмнение обаче това е момиче. До него има още нещо.

— Възможно ли е да се подобри изображението? — пита Юна.

— Чакайте — прошепва Ари.

Камионът завива към изходната бариера. Изведнъж светлината на фаровете влиза във вратата на гаража до фигурката. Стъклото става съвършено бяло за няколко секунди. Цялата задна страна на бензиностанцията е окъпана в светлина.

Юна успява да различи кльощаво момиче и едно дете. Те поглеждат към камиона и после пък става тъмно.

Ари посочва екрана, когато двете фигурки се затичват покрай тъмносивата стена, изчезват в тъмнината и излизат извън кадър.

— Видяхте ли ги? — пита Ари.

— Превъртете — моли го Юна.

Не е необходимо да уточни кои кадри иска да види. Няколко секунди по-късно Ари пуска светлия фрагмент много бавно.

Едва се забелязва, че камионът се движи напред, ала на пресекулки светлината от фаровете минава между дърветата, по фасадата на бензиностанцията и изпълва стъклата с бяло. Лицето на по-малкото дете е сведено надолу и е в сянка. Слабото момиче е босо и сякаш държи найлонови пликове в двете си ръце. Просветва още по-силна светлина и се вижда как момичето бавно вдига ръка.

Юна вижда, че това не са найлонови торби, а бинт, който се е развил. Вижда мокрите превръзки да се люлеят в силната светлина и вече знае със сигурност, че Вики Бенет и Данте Абрахамсон не са се удавили в реката.

Цифровият часовник показва два часа и четиринайсет минути в неделя през нощта.

По един или друг начин двете деца са се измъкнали от колата, прекосили са течението на реката и са се добрали до другия бряг. Сетне са изминали петнайсет мили на юг.

Рошавата коса виси на кичури, които обрамчват лицето на момичето. Тъмните му очи блясват силно и след това картината отново става почти черна.

„Живи са, казва си Юна. И двамата са живи.“

Директорът на Националната полиция Карлос Елиасон демонстративно е обърнал гръб към вратата, когато Юна влиза в стаята му.

— Седни — казва той със странно очакване в гласа.

— Току-що пристигам с колата от Сундсвал и…

— Почакай — прекъсва го Карлос.

Юна хвърля учуден поглед към гърба му и сяда в светлокафявия кожен стол. Разглежда безупречната блестяща повърхност на бюрото, лъскавия фурнир на дървото и отраженията, хвърлени от аквариума.

Карлос си поема дъх и после се обръща. Изглежда различен, небръснат. Рядък мъх от прошарена със сива растителност е започнал да се събира над горната му устна и брадичката.

— Е, какво ще кажеш? — пита той с широка усмивка.

— Пуснал си си брада — бавно изрича Юна.

— Цяла брада — със задоволство отбелязва Карлос. — Да… и мисля, че скоро ще се сгъсти. Смятам вече никога да не се бръсна, изхвърлих самобръсначката на боклука.

— Чудесно — лаконично отбелязва Юна.

— Но не сме се събрали да говорим за брадата ми — приключва темата Карлос. — Доколкото разбрах, гмуркачът не е открил тела.

— Не — казва Юна и изважда разпечатка на изображението от охранителната камера в бензиностанцията. — Не открихме телата…