Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Успя ли да разглеждаш чантата, която открихме при язовирната стена? — пита Юна.

— Да, свърших работата, сега съм в колата и се прибирам към Умео.

— Имаше ли някакви писмени материали в чантата?

— Никакви, освен една квитанция от павилион за вестници.

— Мобилен телефон?

— Уви, не — казва Холгер.

— И така, с какво разполагаме? — пита Юна с поглед, зареян в сивото небе над покривите на къщите.

Холгер вдишва през носа и след това произнася, сякаш рецитира наизуст:

— Съществува най-голяма вероятност да има петна от кръв по чантата. Отрязах едно парченце и го пратих директно в Държавната криминална лаборатория… Малко грим, две различни червила, изхабен черен молив за очи, розова пластмасова шнола, фиби, портмоне с череп, малко пари, нейна снимка, нещо като инструмент за колоездачи, шишенце с лекарства без етикет… То също е изпратено в лабораторията… Блистер стезолид, две химикалки… и скрит в подплатата на чантата намерих нож за хранене, който бе наточен като нож за суши.

— Ала нищо написано, никакви имена, никакви адреси?

— Не, това беше всичко…

Юна чува стъпките на Диса по дървения под зад себе си, ала остава неподвижен. Усеща топлината от тялото ѝ, потръпва и в следващата секунда усеща меките ѝ устни по врата си, а ръцете ѝ обгръщат тялото му.

Когато Диса е под душа, Юна сяда на кухненската маса и набира номера на Сулвейг Сундстрьом, която отговаря за момичетата от „Биргитагорден“.

Тя може би знае какви лекарства е вземала Вики.

Прозвучават осем сигнала, след това се чува изщракване и един глас казва съвсем близо:

— Каролин… която вдигна един грозен телефон, който лежеше на фотьойла.

— Там ли е Сулвейг?

— Не, не знам къде е точно сега — може ли да ѝ предам нещо?

Каролин е по-голямото момиче, една глава по-високо от Тула.

Имаше стари рани от убождания в свивките на лактите, но изглеждаше разумна, интелигентна и целенасочена в опита си да се промени.

— Всичко наред ли е при вас? — пита той.

— Ти си инспекторът, нали?

— Да.

Става тихо, после Каролин пита предпазливо:

— Истина ли е, че Вики е мъртва?

— Уви, опасяваме се, че е така — отговаря Юна.

— Много е странно — казва Каролин.

— Знаеш ли какви лекарства е вземала?

— Вики ли?

— Да.

— Беше невероятно слаба и красива, за да взема зипрекса.

— Това е антидепресант, нали?

— Даваха ми го преди, но сега вземам само имован, за да мога да спя — казва момичето. — Цяло щастие е да не ти се налага да вземаш зипрекса.

— Много странични ефекти ли има?

— Колкото щеш, но за мен… аз качих десет килограма.

— Кара ли те да се чувстваш уморена? — пита Юна и пред очите му изникват чаршафите, в които бе спала Вики.

— Отначало е точно обратното… Трябваше само да започна да смуча хапчето и ме хващаха всички дяволи… Побиват те тръпки, човек се ядосва от всичко и крещи… Веднъж метнах телефона си в стената и смъкнах пердетата… но след малко ефектът му става противоположен, все едно са те завили с топъл юрган… Успокояваш се и искаш просто да спиш.

— Знаеш ли дали Вики е вземала други лекарства?

— И тя прави като повечето от нас и трупа всичко, което им върши работа… Стезолид, лирика, кетоган…

Отзад прозвучава глас и Юна разбира, че в стаята е влязла медицинската сестра и е видяла Каролин да държи телефона до ухото си.

— Мисля да напиша оплакване за кражба — казва жената.

— Звънна се и вдигнах — отвръща Каролин. — Един инспектор от полицията те търси… Заподозряна си за убийството на Миранда Ериксдотер.

— Без глупости — изсъсква жената, взема телефона и се прокашля, преди да отговори: — Сулвейг Сундстрьом.

— Казвам се Юна Лина, инспектор съм от Националната полиция и разследвам…

Жената прекъсва разговора, без да каже нито дума. Юна не си прави труда да позвъни повторно, тъй като вече е получил отговор на въпросите си.

Бял опел спира под плоския покрив на бензиностанцията на „Статойл“ и една жена със светлосиня плетена блуза излиза, обръща се към банкомата и започва да рови в дамската си чанта.

Ари Метилайнен сваля поглед от жената и слага две дебели, изпечени на скара наденички върху картофеното пюре с тексаска гарнитура и печен лук. Хвърля поглед към дебелия мотоциклетист, който чака храната, и механично обяснява, че кафето и кока-колата се вземат от автомата.

Циповете на рокера простъргват по стъкления тезгях, когато се навежда, за да си вземе храната.