Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Полицията не предоставя информация относно находката, но според наши източници гмурканията са били прекратени и националното издирване е спряно…

Елин вече не чува какво казва говорителят, когато показват снимка на Вики. Тя е по-голяма и по-слаба, но не се е променила. Сърцето на Елин сякаш спира да бие в гърдите ѝ. Припомня си усещането да носи спящото момиченце.

— Не — прошепва Елин. — Не…

Тя се взира в слабичкото, бледо лице на Вики. Косата ѝ стърчи във всички посоки, невчесана и чорлава, точно толкова трудна за сресване както винаги.

Тя все още е дете, а сега съобщават, че е мъртва. Погледът ѝ е непокорен, насила гледа към фотоапарата.

Елин се премества от телевизора, олюлява се и се подпира на стената, без да забелязва как една картина с маслени бои от Ерланд Кулберг се откача от стената и пада на пода.

— Не, не, не — скимти. — Не толкова, не толкова… Не, не…

За последно бе чула как Вики плачеше на стълбището, а ето че сега е мъртва.

— Не искам! — изкрещява тя.

С разтуптяно сърце отива до големия осветен шкаф-витрина, където е изложен големият ритуален поднос, завещан от баща ѝ. Подносът е семейна ценност, която се предава в наследство от поколения. Хваща горния край на витрината и я прекатурва с цялата си сила. Тя се сгромолясва на пода с трясък. Стъклените стени се разтрошават, по паркета се пръсват стъкълца и красиво декорираният поднос се счупва.

Елин се превива на две и се свлича на пода, сякаш я прерязва ужасяваща болка в стомаха. Диша запъхтяно и отново и отново си казва, че някога бе имала дъщеря.

„Имах дъщеря, имах дъщеря, имах дъщеря.“

Сяда, взема голям къс от порцелановия поднос на баща си, след което със сила прекарва острия ръб по китката си. Потича топла кръв, капчици падат на коляното ѝ. Отново прокарва острия долен край на парчето по китката си — рязко си поема дъх от болка и същевременно чува как ключалката на външната врата прещраква, след което някой отваря и влиза.

Юна запържва до златисто на силен огън два дебели резена телешко филе на чугунен тиган. Завързал е месото и го е подправил с едро смлян черен и зелен пипер. Когато турнедата 18 18 Ястие от говеждо филе. — Бел.ред. са получили кристални корички, той ги премества във фурната, осолява ги и после ги слага върху нарязани картофи. Докато месото се опече, приготвя сос от порто, кориандър, телешки бульон и трюфели.

Със спокойна невъзмутимост в движенията след това налива червено вино от Сен-Емилион в две чаши.

Землист аромат на мерло и каберне совиньон се е разнесъл в кухнята, когато на вратата се позвънява.

Диса стои на прага в шлифер на червени и бели точки. Очите ѝ са големи, а лицето ѝ е мокро от дъжда.

— Юна, мислех да пробвам дали си толкова печен полицай, колкото твърдят.

— Как може да се провери това? — пита той.

— Чрез тест — отвръща Диса. — Намираш ли, че изглеждам както обикновено?

— По-красива си — отговаря Юна.

— Не — усмихва се тя.

— Подстригала си се и си си сложила шнолата от Париж за първи път от година.

— Нещо друго?

Той плъзга погледа си по нейното тясно, почервеняло лице, късо подстриганата в прическа паж коса и слабото тяло.

— С нови обувки си — казва, сочейки високите ѝ токчета.

— „Марк Джейкъбс“… Една идея твърде скъпи за мен.

— Много са елегантни.

— Нищо друго ли не забелязваш?

— Не съм приключил — пояснява той и взема ръцете ѝ в своите, обръща ги и разглежда ноктите ѝ.

Тя не може да сдържи усмивката си, когато Юна промърморва, че тя носи същото червило както когато ходиха на представление в Сьодра Театерн. Внимателно докосва обиците ѝ и среща погледа ѝ, потъва в него и след това се отмества така, че светлината от подовата лампа пада върху лицето ѝ.

— Очите ти — продължава той. — Лявата зеница не се свива от светлината.

— Браво, добро ченге си — казва Диса. — Сложиха ми капки.

— На очен лекар ли си била? — пита той.

— Появила се е пукнатина в стъкловидното тяло, но не е нещо опасно — обяснява Диса и влиза в кухнята.

— Храната скоро ще е готова. Месото трябва само малко да постои.

— Колко хубаво си се подготвил — хвали го Диса.

— Отдавна не сме се виждали — отвръща Юна. — Много се радвам, че дойде.

Мълчаливо вдигат тост и както винаги когато Юна я гледа, тя цялата се загрява и има усещането, че ще заблести. Диса с усилие отмества погледа си от очите му, накланя виното в чашата за бордо, вдъхва аромата и отново отпива от виното.