Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Последен намериха Тобиас Лундхаген, който се бе скрил сред боклуците в мрака на складовото помещение с нарязаното си лице. Кървеше силно, но раните му не бяха животозастрашаващи. Щеше обаче да остане обезобразен. Опита се да пропълзи още по-навътре сред боклуците и когато полицаите го издърпаха за краката, той трепереше от страх.

Шефът на Националната полиция Карлос Елиасон вече е бил информиран за развитието на събитията при кланиците, когато Юна му се обажда от линейката.

— Един мъртъв, двама тежко ранени и трима с леки наранявания — прочита на глас Карлос.

— Но децата са живи, спасиха се…

— Юна — въздъхва Карлос.

— Всички твърдяха, че са се удавили, но аз…

— Знам. Прав беше, абсолютно — прекъсва го Карлос. — Но те разследва вътрешната комисия и бе получил други нареждания.

— Нима просто трябваше да оставя нещата, така ли? — пита Юна.

— Да.

— Не можех.

Сирените са замлъкнали и линейката завива рязко и влиза през портала на спешното отделение на болницата „Сьодершюкхюсет“.

— Прокурорката и нейните хора ще провеждат разпитите, а ти сега си в болнични и изключен от всичко.

Юна предполага, че нещата с вътрешното разследване ще се влошат и че може би дори ще бъде заведено дело срещу него, но точно сега изпитва невероятно облекчение, задето малкото момченце е било изтръгнато от пастта на зверовете.

Когато пристигат в болницата, той сам излиза от линейката, но го карат да легне на едно легло. Вдигат предпазните страници и го откарват в един кабинет.

Докато го преглеждат и промиват раните му, той се опитва да разбере какво е състоянието на Вики Бенет и вместо да чака реда си за рентгена, изнамира лекаря, който отговаря за нейното лечение.

Доктор Линдгрен е много нисичка жена, която е застанала пред един автомат за кафе и го изучава със смръщено чело.

Юна обяснява, че трябва да разбере дали Вики може да бъде разпитана още днес.

Ниската жена го изслушва, без да среща погледа му. Тя натиска бутона, на който е написано „мока“, изчаква чашата ѝ да се напълни, след което казва, че е направила спешно компютърно томографско изследване на мозъка на Вики, за да диагностицира евентуални вътрешномозъчни кръвоизливи. Тя е претърпяла сериозно мозъчно сътресение, но за щастие няма следи от кръвоизливи.

— Вики трябва да остане в болницата за наблюдение, но всъщност няма пречки да бъде разпитана още утре, ако това е важно — обяснява жената и си тръгва с чашата с кафе.

Прокурорката Сусан Йост в Сундсвал отива с колата си до Стокхолм. Решила е да задържи намереното момиче. Още в осем часа на следващата сутрин тя смята да проведе встъпителните разпити с Вики Бенет, петнайсетгодишното момиче, което е заподозряно в две убийства и в отвличане.

Юна Лина отива в дъното на коридора, показва документа си за самоличност и поздравява младия полицай, който е на пост пред стая 703 в „Сьодершюкхюсет“ в Стокхолм.

Вики седи на болничното легло вътре. Завесите са дръпнати и лицето ѝ е цялото в рани и синини. Главата ѝ е бинтована, а ръката със счупения палец е в гипс. До прозореца стоят Сусан Йост, прокурорката от Сундсвал, и още една жена. Без да ги поздрави, Юна отива право при Вики и сяда на стола пред леглото.

— Как се чувстваш? — интересува се той.

Момичето го изглежда с мътен поглед и пита:

— Данте върна ли се при майка си?

— Още е в болницата, но майка му е при него, не се отделя нито за миг от леглото му.

— Ранен ли е?

— Не е.

Вики кимва и се вторачва пред себе си.

— А ти как се чувстваш? — повторно пита Юна.

Тя го поглежда, но не успява да отговори, преди прокурорката да се прокашля.

— Трябва да помоля Юна Лина веднага да напусне стаята — казва тя.

— Вече го направи — отговаря Юна, без да изпуска Вики от поглед.

— Ти нямаш нищо общо с това предварително разследване — повишава тон Сусан.

— Ще ти зададат куп въпроси — обяснява Юна на Вики.

— Искам и ти да присъстваш — тихо казва тя.

— Не мога — искрено отговаря Юна.

Вики прошепва нещо на себе си, след което пак поглежда Сусан Йост.

— Няма да говоря с никого, ако Юна не присъства — заинатява се тя.

— Може да остане, ако си мълчи — отговаря прокурорката.

Юна поглежда Вики и си мисли как да ѝ влезе под кожата.

Две убийства са огромно бреме, за да го носиш в душата си.

Всеки друг на нейната възраст отдавна да се е пречупил, да се е разплакал и да си е признали всичко, ала Вики е спокойна и невъзмутима. Тя не допуска истински никого до себе си. Създава краткосрочни съюзи, ала остава скрита и запазва контрол над положението.