Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Смъква се на пода на хълбоци, диша тежко, опитва да събере мислите си, поглежда ръцете си и момчето, отмята косата от лицето му и се навежда напред.

— Хайде, събуди се — подканя го.

Той примигва, вижда окървавеното ѝ лице и придобива уплашен вид.

— Няма нищо страшно — казва Вики. — Не боли. Не ти ли е текла кръв от носа?

Момчето кимва и навлажнява устата си.

— Данте, не мога да те нося, трябва да повървиш накрая — продължава да му говори Вики и усеща как плач от изтощение напира да си проправи път в гласа ѝ.

— Само спя — отговаря Данте и се прозява.

— Сега се прибираш вкъщи, всичко свърши…

— Какво?

— Ще се прибереш у дома при майка си — казва му Вики и усмивка озарява изнуреното ѝ лице. — Само трябва да намериш сили да повървиш.

Той кимва, поглажда се с ръка по главата и сяда.

В далечината, в голямото складово помещение нещо пада на земята и изтрещява. Звучи като стоманени тръби, които се търкалят и сетне спират.

— Опитай сега да станеш прав — прошепва Вики.

И двамата стават и се насочват към стъклената врата. Всяка крачка е непоносима и Вики разбира, че няма да ѝ стигнат силите. Изведнъж съзира синята лампа на първата полицейска кола. Пристигат още коли и Вики си помисля, че са спасени.

— Хей? — извиква мъж с хриптящ глас. — Хей?

Гласът му отеква между стените и високия таван. На Вики ѝ се завива свят и трябва да спре, но Данте продължава напред.

Тя опира рамо на студения метал на контейнера.

— Излез през вратата — казва с приглушен глас.

Данте я поглежда и се кани да се върне при нея.

— Не, излез — моли го тя. — Скоро идвам.

Вики вижда трима униформени полицаи да тичат в грешната посока, към една сграда от другата страна на пътя. Данте продължава да върви към вратата. Натиска надолу дръжката и дърпа, ала нищо не се случва.

— Ехо? — извиква мъжът по-близо.

Вики изплюва на пода кървава слюнка, прехапва устни, опитва се да диша по-спокойно и отново започва да върви.

— Не се отваря — казва Данте, като дърпа дръжката.

Краката ѝ треперят и Вики има чувството, че коленете ѝ ще се подкосят, но с усилие на волята прави последната крачка. Ръката ѝ гори от болка, когато натиска дръжката и дърпа. Вратата не помръдва. Бута я, ала тя е заключена. Опитва се да блъска по стъклото, но не се чува почти нищо. Четири полицейски автомобила се виждат отвън. Синята светлина пробягва по фасадите и блести в различни прозорци. Тя помахва, но никой от полицаите не я вижда.

Зад тях, по бетонния под на складовото помещение се чуват тежки стъпки. Приближават се бързо. Вики се обръща и вижда дебел мъж с кожен елек да идва към тях. Устните му са разтегнати в усмивка.

Под покрива минава електрическа поточна линия, върху която нагъсто са окачени трупове на прасета. Сладникавият аромат на месото е притъпен от ниската температура на хладилното помещение.

Юна се придвижва приклекнал между труповете на животните, все по-навътре, докато търси нещо, което би могъл да използва като оръжие. От машинното хале се чуват приглушени викове, последвани от бързо думкане. Опитва се да види преследвача през грубите полиетиленови платна, които закриват отвора на вратата. До плотовете за транжиране се долавя размита фигура. Изглежда широка колкото за четирима, сетне отново става тънка като пръчка.

Той се приближава, бързо.

Вижда се, че носи пистолет в дясната си ръка.

Юна отстъпва назад, привежда се и поглежда под свинските трупове. До най-далечната стена има бяла кофа, а до нея — една тръба и няколко мръсни парцала.

Тръбата би му свършила работа.

Юна се опитва предпазливо да се придвижи в тази посока, но трябва да спре и да се дръпне обратно, когато ниският мъж отмества тежката пластмаса с протезата, която има вместо ръка.

Юна стои неподвижно и долавя присъствието на преследвача чрез малките отражения, които се виждат по канта на вратата от хромирана стомана. Вижда как мъжът влиза в хладилното помещение и как държи пистолета в изпънатата си ръка, докато се озърта наоколо.

Безшумно, Юна пристъпва няколко крачки по-близо до стената, зад едно прасе, и вече не може да наблюдава преследвача, ала все още чува стъпките и дишането му.

Петнайсет метра по-нататък има врата, която вероятно води до товарен мостик. Юна би могъл да изтича по пътечката между висящите трупове, но точно преди вратата за няколко секунди би станал отлична мишена за преследвача.

„Това ще е твърде дълго“ казва си Юна.