Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Остави оръжието — казва спокоен глас.

Юна оставя Тобиас да му вземе пистолета, мисли си, че колегите му полицаи скоро би трябвало да го открият, че не би било разумно да поема рискове.

Вики Бенет седи на предната седалка на колата на Юна. Прехапва сухите си устни и гледа втренчено червеникавокафявата къща.

Държи ръката си на волана, за да не се врежат белезниците в китката ѝ.

Когато е била ядосана или уплашена, впоследствие ѝ е трудно да си спомни нещо. Сякаш проследяваш с поглед слънчево зайче. Мисълта ѝ подскача тук-таме, спира се на някой детайл и изчезва.

Вики поклаща глава, за миг силно присвива очи и пак ги отваря.

Не знае колко време е изминало, откакто криминалният инспектор с приятния глас изчезна с развяващо се сако.

Може би Данте вече е загубен, погълнат от черната дупка, която засмуква деца, и момичета, и момчета.

Опитва се да запази спокойствие, но усеща, че не може да остане в колата.

Един плъх бавно ситни по влажна бетонна плоча, след което се шмугва надолу през една канализационна решетка.

Човекът, който бе карал електрокара в най-отдалечения край на алеята, е свършил работа. Той дръпва високите врати на хангара и заключва, след което си отива.

Вики поглежда ръката си, лъскавия метал, който я оковава, звънтящите брънки.

А ѝ обеща, че ще върне Данте на майка му.

Вики се разкайва.

Как бе могла отново да се довери на Тобиас? Ако Данте изчезне, вината ще е нейна.

Опитва се да види нещо през задното стъкло. Вратите са затворени, не се вижда жива душа, жълтата тъкан на скъсана тента се развява във вятъра.

Дръпва с две ръце волана на колата, опитва се да го изтръгне, но това е невъзможно.

— По дяволите!…

Диша запъхтяно и удря глава в облегалката за тила.

Погледът ѝ попада на плакат, рекламиращ свежо месо и шведски суровини. Някой е нарисувал очи и тъжна уста в прахта, с която е покрит.

Инспекторът трябваше вече да се е върнал.

Изведнъж прозвучава мощен трясък, висок като експлозия.

Трещящото ехо заглъхва, след което пак става тихо. Вики се опитва да види нещо, обръща се наоколо, но районът е пуст.

Какво правят?

Сърцето ѝ бие силно в гърдите.

Всичко може да се случи тук.

Диша по-бързо и си мисли за едно самотно дете, което плаче от страх в стая с непознати.

Картината просто изникна от нищото — Вики няма представа за какво става дума.

Тя се протяга и се опитва да види нещо през прозорците, усеща нарастваща паника и се опитва да изскубне ръка от белезниците. Невъзможно е. Дръпва по-силно и си поема дъх от болка. Металът се плъзва мъничко нагоре по опакото на ръката ѝ, но засяда. Дишайки през носа си, Вики се накланя назад, опира се с крак на волана, а с другия — на ръба на белезниците, след което ритва с всичка сила.

Вики Бенет изкрещява, когато металът одира кожата ѝ, а палецът се счупва, за да може ръката ѝ да се изплъзне от белезниците.

Юна вече не усеща натиска от цевта о гърба си. Чува как чевръсти крака се отместват и бавно се обръща.

Мъж в сив костюм и очила се отдръпва още малко. Прицелил се е в Юна с един черен „Глок“, а лявата му ръка виси, бледа, до хълбока. Отначало Юна се чуди дали ръката е наранена, но осъзнава, че това е протеза.

Тобиас стои зад мръсен плот, хванал „Смит и Уесън“-а на Юна, без да знае какво да прави с него.

От дясната страна стои русият мъж и държи на мушка Юна с пушката с отрязана цев.

— Рогер — казва ниският мъж на онзи с пушката, — вие с Мике ще се погрижите за полицая, когато си тръгна.

Тобиас стои до стената, вторачил в него очи, помътнели от напрежение.

Млад мъж с късо подстригана коса и камуфлажни панталони се приближава отпред, насочил самоделно оръжие към Юна. Това е малка картечница, сглобена от различни оръжейни части. Юна няма бронежилетка, но ако му се наложи да избира, би предпочел да поеме няколко изстрела от нея. Едно самоделно оръжие понякога има същата сила на огъня като обикновено автоматично оръжие, но често направата му е калпава.

Червена точка трепти по гърдите на Юна.

На самодейката има лазерен прицел от вида, който някои полицаи използваха преди години.

— Легни на пода с ръце зад тила — казва Юна.

Мъжът с късата коса не може да сдържи усмивката си. Червената точица се плъзва надолу до слънчевия сплит на Юна, след което се издига до ключицата.

— Мике, застреляй го — нарежда Рогер, без да изпуска Юна от прицела на пушката с отрязана цев.