Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

През стените се чува вик. Това е мъж, който вика за помощ.

Вики се оглежда в съблекалнята, отваря едно гардеробче, измъква няколко прашни найлонови плика, отваря следващото, продължава напред, поглежда в кошчето за боклук, вижда, че измежду старите торбички с енфие за смучене и хартийки от бонбони има празно шише от безалкохолно.

Мъжът изкрещява отново, по-уморено.

— По дяволите! — прошепва Вики, изважда стъкленото шише и го стисва здраво в дясната си ръка, докато излиза през другата врата, и се озовава в прохладно складово помещение с товарни палети и опаковъчни машини.

Притичва колкото се може по-тихо в посока към голяма гаражна врата. Когато подминава палети с опаковани с найлон кутии, с ъгълчето на окото си долавя движение и се спира.

Търси с поглед и вижда една сянка да се мести зад оранжево-жълт електрокар. Диша тихо и се прокрадва до возилото, подпира се с ръка на него, заобикаля го и забелязва един мъж, приведен над вързоп, поставен върху одеяло.

— Лошо ми е — казва тънко детско гласче.

— Можеш ли да се изправиш, малкият? — пита мъжът.

Вики пристъпя крачка към тях. Мъжът се обръща и тя вижда, че това е Тобиас.

— Вики? Какво правиш тук? — усмихва се изненадано той.

Вики се приближава озадачено.

— Данте? — пита тя предпазливо.

Момчето я поглежда, сякаш не може съвсем да различи лицето ѝ в тъмна стая.

— Вики, заведи го до камиона — казва Тобиас. — Идвам след секунда…

— Но аз съм…

— Просто направи каквото ти казвам и всичко ще е наред — прекъсва я той.

— Добре — отговаря тя беззвучно.

— Не се мотай — бързо тръгвай с детето към колата.

Личицето на момчето е сиво, то пак ляга на одеялото. Натежалите му клепачи се затварят.

— Ще трябва да го носиш — въздъхва Тобиас.

— Да — отговаря Вики, пристъпва напред и разбива стъкленото шише в главата на Тобиас.

Отначало той изглежда просто изненадан, олюлява се и се свлича на едно коляно. Попипва се по главата с недоумение, вижда парченцата стъкло и кръвта по ръцете си.

— Какво, по дяволите, правиш…

Вики го удря с все сила с острите остатъци от шишето, ударът попада отстрани на шията му. Тя завърта бутилката и усеща топлата кръв по пръстите си. Гневът, който я изпълва, е толкова мощен, че я опиянява. Яростта гори като прегрята лудост. Замахва отново и улучва дясната му буза.

— Не биваше да пипаш момчето! — изкрещява тя.

Прицелва се в очите му и удря. Тобиас протяга ръце наслуки и я хваща за яката, дръпва я към себе си и я удря с юмрук в лицето. Вики се олюлява назад, полезрението ѝ се стеснява и пред очите ѝ причернява.

Докато пада, успява да си спомни мъжа, който бе платил на Тобиас. Спомня си как се бе събудила с ужасяваща болка във вагината си и с увредени яйчници.

Дишайки запъхтяно, Вики пада по гръб на пода, но успява да опази главата си. Примигва, зрението ѝ се възвръща, изправя се на крака, олюлява се, но успява да запази равновесие. По устата ѝ се стича кръв. Тобиас е намерил на пода дъска с гвоздеи и се опитва да се изправи.

Лявата ѝ ръка гори от болка от счупения палец, но Вики все още държи остатъците от счупената бутилка в дясната си ръка.

Удря Тобиас през протегнатата напред ръка, собствената ѝ кръв я опръсква по очите, Вики удря на сляпо, улучва го в гърдите и по челото. Остатъкът от бутилката се пуква и я порязва по ръката, но тя продължава да удря, докато Тобиас пада и остава да лежи.

Вики вече няма сили да тича, но продължава да върви, гушнала Данте в прегръдката си. Има усещането, че ще повърне. И двете ѝ ръце са изтръпнали и я е страх, че ще изпусне момчето. Спира и се опитва да промени хвата си, ала се олюлява и пада тежко на двете си колене. Вики въздъхва и внимателно полага Данте на пода. Той отново е заспал. Лицето му е пребледняло, едва чува дишането му.

Трябва или да се махнат оттук, или да се скрият.

Тя събира сили, прехапва устни, хваща го за якето и го завлича до един контейнер за боклук. Навярно ще може да го напъха зад него. Данте изскимтява и внезапно започва да диша неспокойно. Вики го погалва и го вижда да отваря очи за миг, ала сетне пак замижава.

Едва десетина метра ги делят от стъклена врата, която се намира до висока гаражна порта, но Вики вече няма сили да носи момчето. Краката ѝ все още треперят от усилието. Иска ѝ се само да полегне зад Данте и да поспи, но знае, че не бива.

Дланите ѝ са окървавени, но не усеща нищо, ръцете ѝ са изтръпнали.

Пред стъклената врата се простира празна улица.