Том Клэнси - Код Заплаха

Но в този момент У вдигна пръст във въздуха, сякаш се е досетил за нещо.

— Знаете ли, господин Уикс, аз ви харесвам. Виждам, че сте човек, който е допуснал сериозна грешка, защото се е поддал на похотливите си желания, а не е послушал разума си, нали така?

Тод кимна енергично. Дали пък не му предлагаха спасителна сламка?

— Ще поговоря с началниците си, за да видим има ли изход за вас.

— Вижте… каквото и да трябва… ще го сторя.

У кимна замислен.

— Според мен, заради жена ви и двете ви малки деца, така би било най-добре. Ще се обадя по телефона.

У излезе от стаята, но не се обади по телефона, защото всъщност нямаше нужда да говори с никого. Не работеше в полицията в Шанхай, нямаше семейство и не разследваше хотела. Не, лъжеше, а лъжите съставляваха неразделна част от работата му. У работеше в МДС или Министерството на обществената сигурност, а Тод Уикс попадна в меден капан.

Обикновено У гледаше да привлича в капаните си случайни жертви, но Тод Уикс от Ричмънд, Вирджиния, беше нещо друго. У получи заповед от шефовете си със списък с имена на служители в технологични фирми. В Шанхай се провеждаше най-голямото изложение на високи технологии и естествено, тримата в списъка се намираха тук. У не можа да омотае първия от списъка, но пък улучи с втория. Застанал в коридора, знаеше, че тук, от другата страна на стената, на която се облягаше, има американец, готов да шпионира за Китай.

Не знаеше за какво шефовете му се нуждаят от този Тод Уикс, но работата му не изискваше да знае това, а и не му пукаше. У живееше както паяците — целият му живот, цялото му същество беше настроено да усеща трептенето на мрежата и да долавя приближаването на новата жертва. Успя да омотае и Тод Уикс в паяжината си както много други досега и вече мислеше за един японец в същия хотел, случайна жертва, която очакваше да омотае преди зазоряване.

У много обичаше изложението в Шанхай.

Тод все още седеше гол, въпреки че с настоятелни жестове с ръка успя да убеди един от полицаите да му донесе хавлия, която можеше да облече, без да я придържа на място с ръка.

У влезе в стаята и американецът го изгледа с надежда, но китаецът само поклати глава със съжаление, след което каза нещо на един от по-младите офицери.

Онзи извади белезници и вдигнаха Тод от леглото.

— Говорих с шефовете си и те искат да ви арестувам.

— Господи! Вижте, не мога…

— Местният затвор е ужасен, Тод. Чувствам се лично и професионално унижен, че трябва да водя в него образован чужденец. Уверявам те, че не отговаря на стандартите на вашата страна.

— Умолявам ви, господин У. Не ме водете в затвора. Семейството ми не може да научи за това. Ще загубя всичко. Прецаках се. Знам, че се прецаках, но ви умолявам да ме пуснете.

У сякаш се поколеба за момент. Вдигна уморено рамене, сякаш да покаже, че това не зависи от него, после каза нещо тихо на другите в стаята и те бързо излязоха, като оставиха двамата мъже сами.

— Тод, виждам от документите ти, че трябва да си тръгнеш от Китай след три дни.

— Точно така.

— Може да не допусна да идеш в затвора, но ще трябва да ми помогнеш.

— Кълна се! Каквото поискате, ще помогна.

У все още изглеждаше разколебан, сякаш не можеше да вземе решение. Накрая приближи и каза тихо:

— Върни се в стаята си. Утре се дръж нормално на изложението. Не казвай на никого за това.

— Разбира се! Разбира се. О, Господи, не знам как да ви благодаря!

— Ще ти се обадят, но вероятно не преди да се върнеш в страната си.

Тод спря благодарностите.

— О.‍ Добре. Това е… както кажете.

— Но нека те предупредя като приятел, Тод. Хората, които ще поискат услуга от теб, ще очакват да се отзовеш. Ще задържат всички доказателства срещу теб за случилото се тук.

— Разбирам — отвърна мъжът, като не лъжеше, защото наистина разбираше. Не, Тод Уикс можеше и да не е врял и кипял, но сега нямаше съмнение, че са му направили номер.

„По дяволите! Толкова тъпо. „

Номер или не, онези го държаха в ръцете си. А той щеше да направи всичко, за да не допусне видеозаписът да стигне до семейството му.

Щеше да направи всичко, което китайското разузнаване поиска от него.

Джак Райън-младши уговори среща на висшето ръководство за единадесет сутринта и сега седеше на бюрото си и преглеждаше новите анализи, които щеше да представя днес. Колегите му съсредоточаваха вниманието си върху материали на ЦРУ, в които се обсъждаше смъртта на петимата либийци в Турция отпреди два месеца. Никой не се изненадваше, че ЦРУ се интересува доста кои са убийците и Джак с вълнение, примесено с неприятно чувство, четеше версиите на Ленгли за добре проведения удар.