Том Клэнси - Код Заплаха

Дали тези убийци не му помагаха да избяга?

Излязоха от лечебницата — Коваленко водеше, а двамата крачеха на три метра зад него с насочен към гърба му пистолет. Един от мъжете каза:

— Надясно.

Нервният му глас отекна в дългия тъмен коридор. Валентин се подчини. Поведоха го по друг тих коридор, слязоха по стълбище, минаха през две железни порти, които стояха отключени и подпрени в отворено положение с кофи за боклук, и тръгнаха към голяма желязна врата.

През цялата разходка Коваленко не видя никой в тази част на затвора.

— Почукай — нареди един от мъжете.

Валентин почука леко с кокалчета по желязната врата.

Остана така за момент в тишината, която се нарушаваше само от биенето на сърцето му и хриповете в гърдите заради бронхита, които му пречеше да диша. Почувства се замаян и се надяваше адски много заради слабото си тяло, че това бягство или каквото всъщност ставаше няма да изисква от него да тича, да прескача или да катери дори най-малки препятствия.

След още няколко секунди той се обърна към мъжете зад себе си.

Коридорът беше празен.

Чу шум от местене на резета, вратата се отвори на скърцащите стари панти и руският затворник погледна навън.

През последните осем месеца Валентин Коваленко нямаше много възможности да диша свеж въздух — изкарваха го в мястото за разходки на покрива само веднъж седмично, откъдето виждаше небето през ръждиви телени мрежи, но топлият сутрешен бриз, който сега го галеше по лицето тук, на ръба на свободата, му се стори най-свежото и най-красиво усещане на света.

Тук нямаше тел, ровове, кули или кучета. Пред себе си виждаше само малък паркинг с няколко леки коли, паркирани до стената на отвъдната страна. А отдясно имаше прашна улица, която се губеше в слабата светлина на уличните лампи.

На една улична табела пишеше „Улица „Матроская тишина”.

Валентин вече не стоеше сам. Един млад пазач му беше отворил отвън. Затворникът почти не го виждаше, защото крушката на лампата над вратата липсваше. Пазачът мина край Валентин и го избута навън, а после затвори вратата.

Тя издрънча, като се затвори, а после двете резета се преместиха звучно.

И така, Валентин Коваленко се озова на свобода.

За около пет секунди.

След това забеляза черната лимузина BMW седма серия, която чакаше от другия край на улицата с работещ двигател. Фаровете на колата не светеха, но топлината от ауспуха се виждаше на мъждукащата над нея улична лампа. Тъй като Коваленко не виждаше друг признак на живот, той отиде бавно към колата.

Задната врата се отвори като покана да приближи.

Валентин наклони глава настрани. Някой, изглежда, обичаше мелодрамите. Но нямаше нужда, като се има предвид какво беше изтърпял дотук.

Бившият шпионин ускори крачка и прекоси улицата до колата, след което се настани вътре.

— Затвори вратата — чу глас от тъмното.

Плафонът над задната седалка не светеше, а от предната го делеше матирано стъкло. Коваленко забеляза някаква фигура при другата врата на неговата седалка. Мъжът се оказа едър и широкоплещест, но Валентин не можеше да различи нищо друго. Надяваше се да открие лицето на приятел, но почти веднага усети, че не познава този човек.

Коваленко затвори вратата и колата потегли бавно.

Включи се слаба червена светлинка — Валентин не можеше да определи откъде, но пък различи малко повече от мъжа до себе си. Онзи беше доста по-възрастен, с едра, почти квадратна глава и хлътнали очи. Освен това създаваше впечатление за сила и важност — важни черти за горните нива на организираната престъпност в Русия.

Коваленко остана разочарован. Надяваше се от затвора да го извади бивш колега или държавен служител, симпатизиращ на положението му, а вместо това изглеждаше, че спасителят му е мафията.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо.

Коваленко се умори от това състезание по гледане.

— Не ви познавам, затова не знам какво да кажа. Да кажа ли „Благодаря” или „О, Господи, не и вие!”.

— Аз не съм важен, Валентин Олегович.

Коваленко долови акцента на мъжа — Санкт Петербург. Още по-сигурен ставаше, че мъжът е представител на организираната престъпност, защото в онзи град престъпността процъфтяваше.

Мъжът продължи:

— Представлявам интереси, които изразходваха цяло съкровище, финансово и друго, за да ви освободят от задълженията ви към държавата.

Колата потегли в южна посока, за което Валентин се досети от уличните табелки. Той отговори: