Том Клэнси - Код Заплаха

И двамата изглеждаха нервни.

Нито един от тях не погледна Коваленко на количката. Отместиха завесата до стената и сега Валентин успя да огледа стаята. В слабата светлина се виждаше друг мъж на количка, като от раменете надолу тялото на този втори затворник се намираше под чаршаф, но очевидно имаше същите ремъци на ръцете и краката както Коваленко.

Другият затворник също погледна лекарите.

— Какво е това? Кои сте вие?

Валентин се зачуди какво не му е наред на онзи.

„Кои сте вие?” Нима не е ясно къде се намира и кои са тези? По-добрият въпрос е „Какво става, по дяволите?”.

— Какво става, по дяволите? — извика той към двамата по-възрастни мъже, но те не му обърнаха внимание, а отидоха при краката на другия затворник.

Един от лекарите носеше черна брезентова чанта на рамото си и бръкна в нея, за да извади спринцовка. С разтреперани ръце и стиснал челюсти, което Валентин долови въпреки тъмнината, мъжът свали капачката на иглата и отметна чаршафа от голите стъпала на другия затворник.

— Какво правите бе, мамицата ви? Не ме пипай…

Докторът хвана палеца на мъжа, а Коваленко гледаше ужасен и напълно объркан. Валентин бързо премести очи към лицето на затворника — той също изглеждаше озадачен.

Докторът бързо натисна кожата под нокътя на края на палеца на мъжа, мигновено заби иглата дълбоко под нокътя и натисна буталцето.

Онзи изкрещя от ужас и болка, докато Коваленко гледаше.

— Какво става? — запита Валентин — Какво правите с този човек?

Иглата излезе от палеца и лекарят захвърли спринцовката в чантата. Избърса наоколо с парцалче, натопено в спирт, след което двамата с колегата си се изправиха до носилките и се загледаха в мъжа вдясно от Валентин.

Коваленко осъзна, че мъжът се мъчи. Погледна към него и видя как объркването по лицето му премина в гримаса на остра болка.

Стиснал зъби, затворникът изръмжа:

— Какво беше това?

Двамата доктори стояха, загледани в него с изписано по лицата си напрежение.

След още малко време мъжът на носилката започна да се мята под коланите — тазът му подскачаше нагоре, а главата рязко се мяташе настрани.

Валентин Коваленко извика за помощ с пълно гърло.

От устата на агонизиращия мъж излезе пяна и слюнка, последвани от гърлен стон. Онзи продължаваше да се гърчи в конвулсии, сякаш опитваше напразно да изхвърли инжектираните в тялото му токсини.

Затворникът умря бавно и мъчително след минута. Когато затихна, когато тялото му остана в покой, сгърчено, но ограничено от коланите, широките му очи сякаш се вторачиха право в Коваленко.

Бившият заместник-резидент от СВР погледна към докторите. Запита с пресипнал от викане глас:

— Какво направихте?

Мъжът с чантата на рамо пристъпи към краката му и бръкна в чантата си.

В същото време другият мъж отметна чаршафа от краката на Коваленко.

Валентин отново изкрещя, слабо и пресипнало:

— Чуйте! Слушайте! Не ме пипайте! Имам приятели, които ще ви платят… ще ви платят или ще ви убият, ако вие…

Валентин Коваленко замлъкна, като видя пистолета.

Вместо спринцовка докторът беше извадил от чантата си малък автоматичен пистолет от неръждаема стомана и го насочи към затворника. Другият мъж пристъпи до количката и се зае да развързва коланите от ръцете и краката на младия руснак. Коваленко млъкна, като усещаше щипането на пот в очите си и студ от намокрения чаршаф.

Примигна, за да махне потта, и продължи да гледа в пистолета.

Когато невъоръженият доктор приключи с развързването му от кожените колани, отстъпи назад и застана до колегата си. Валентин се изправи бавно на носилката, вдигнал длани и вторачил поглед в пистолета в потрепващата ръка на мъжа, убил преди малко другия пациент.

— Какво искате? — запита Валентин.

Никой не му отговори, но мъжът с пистолета, който Коваленко разпозна като „Валтер” PPK/S, употреби цевта на малкото оръжие като показалка. С рязко мръдване посочи брезентов сак на пода.

Руският затворник слезе от носилката и коленичи до сака. Трудно успяваше да отклони очи от пистолета, но когато накрая го стори, откри пълен комплект дрехи и чифт маратонки. Вдигна поглед към двамата по-възрастни мъже, които кимнаха.

Валентин смени затворническите си дрехи със сини дънки и кафяв пуловер, който миришеше на некъпан човек. Двамата продължиха да го гледат.

— Какво става? — запита той, докато се обличаше, но онези не отговориха.

— Добре. Нищо — продължи Валентин. Вече не очакваше отговори, а и определено онези нямаше да го убиват и затова ги остави да мълчат.