Том Клэнси - Код Заплаха

— Предполагам, че нямам избор и трябва да се присъединя към вашата банда весели престъпници.

— Бандата не е моя и не са весели. Тази операция не се ръководи така. Ние… вие, аз, другите… Ние получаваме заповеди чрез криптограма.

— Какво е това?

— Обезопасена система за изпращане на съобщения в реално време, които не могат да се четат или дешифрират и които се самоизтриват незабавно.

— На компютъра ли?

— Да.

Валентин осъзна, че ще трябва да си вземе компютър.

— Значи вие не сте моят агент-оператор?

Руснакът поклати глава.

— Моята задача е изпълнена. Ние приключихме. Предполагам, че докато сте жив, няма да ме видите отново.

— Добре.

— Ще ви заведат в къща, в която ще ви доставят документи и указания с куриер. Може би утре. Или по-късно. След това хората ми ще ви измъкнат от града. От страната.

Коваленко погледна през прозореца отново и видя, че сега се движат към центъра на Москва.

— Трябва да ви предупредя, Валентин Олегович. Вашият работодател — нашият взаимен работодател, бих казал — има хора навсякъде.

— Навсякъде?

— Опитате ли да избягате от задълженията си, да се откажете от разбирателството, хората му ще ви намерят и няма да се колебаят да потърсят отговорност от вас. Знаят всичко и виждат всичко.

— Разбирам.

За първи път мъжът с квадратната глава се засмя.

— Не. Не разбирате. Не бихте могли да разбирате все още. Но повярвайте. Ядосайте ги по какъвто и да е начин и по което и да е време, и незабавно ще разберете, че знаят всичко. Като богове са.

Изисканият и образован Валентин Коваленко виждаше ясно, че е много по-добре запознат със светските неща от торбата боклук до себе си. Вероятно онзи не знаеше какво е добре работеща организация, преди да започне да работи за чужденеца, но Валентин не се притесняваше особено от дългата ръка на новия си шеф. Като бивш служител на руското разузнаване знаеше, че това е просто поредната организация с едно ниво на йерархия.

— Още едно предупреждение.

— Слушам ви.

— Не можете да напуснете организацията. Ще изпълнявате желанията им, докато те искат това.

— Ясно.

Руснакът с квадратната глава сви рамене.

— Изборът ви е това или да умрете в затвора. Ще си направите услуга, ако запомните това. Всеки ден живот ви е подарен. Радвайте се на живота и го използвайте максимално.

Коваленко погледна през прозореца към минаващата край него Москва преди зазоряване. Нима трябваше да го мотивира някакъв тъп мафиот.

Валентин въздъхна.

Старият живот щеше да му липсва.

Джак Райън се събуди в 5,14 сутринта — минута преди будилникът на телефона му да го стресне. Изключи го, преди да наруши съня на голото момиче, което спеше омотано в чаршафите до него, а после я разгледа на светлината на екрана. Правеше това почти всяка сутрин, но не й го казваше.

Мелани Крафт лежеше настрани, с лице към него, но дългата й черна коса покриваше лицето й. Лявото й рамо — меко, но мускулесто — блестеше на светлината.

Джак се усмихна, след това протегна ръка и отмести косата от лицето й.

Момичето отвори очи. Събуди се напълно и оформи съзнателна мисъл в думи едва след няколко секунди.

— Здравей — прошепна тя.

— Здрасти — отговори Джак.

— Неделя ли е? — запита Мелани с надежда и игривост в гласа, въпреки че все още се мъчеше да проясни мозъка си.

— Понеделник — отговори Джак.

Момичето легна по гръб и разкри гърдите си.

— По дяволите. Как стана така?

Джак не откъсна очи от нея, като сви рамене.

— Заради въртенето на земята. Разстоянието от слънцето. Такива неща. Вероятно съм го учил в четвърти клас, но съм забравил.

Мелани отново се унесе.

— Ще направя кафе — каза Джак и стана от леглото.

Тя кимна разсеяно и косата, която Райън беше отметнал, отново покри очите й.

Пет минути по-късно двамата сърбаха димящо кафе заедно на дивана в хола на апартамента на Джак в Колумбия, Мериленд. Джак носеше долнище от анцуг и тениска с надпис „Джорджтаун”. Мелани беше с халат за баня. Тя имаше много дрехи и лични неща тук, при Джак. Все повече всяка седмица, но Джак нямаше нищо против.

В края на краищата той обичаше тази красива жена.

Двамата излизаха вече няколко месеца, което се оказа най-дългата връзка на Джак досега. Той дори я заведе в Белия дом за среща с родителите си преди няколко седмици, като двамата с Мелани се скриха в апартамента им, за да стоят далече от пресата, и Джак представи приятелката си на майка си в Западния хол до Трапезарията на президента. Двете жени седяха на дивана под красивия, оформен като полумесец прозорец и приказваха за Александрия, за работата и за взаимното си уважение към шефа на Мелани, Мери Пат Фоли. Райън прекара това време да оглежда Мелани, която се оказа завладяващо спокойна. Разбира се, и преди беше водил момичета при мама, но обикновено те едва успяваха да оцелеят. Мелани обаче, изглежда, наистина се чувстваше добре с майка му.