Том Клэнси - Код Заплаха

— Благодаря ви. И на вашите колеги. Сега мога ли да си ида?

Предполагаше, че не може, но искаше да поускори разговора, за да получи отговори.

— Можете да идете само обратно в затвора — сви рамене мъжът. — Или да идете да работите за новия си благодетел. Не са ви освободили от затвора, а преди малко избягахте.

— Точно така разбрах и аз, когато убихте другия затворник.

— Той не беше затворник. А някакъв пияница, когото доведохме от разпределителната железопътна гара. Няма да се прави аутопсия. Ще запишат, че сте умрял в лечебницата от сърдечен удар, та няма да можете да се върнете към предишния си живот.

— Значи… и аз съм съучастник в онова престъпление?

— Да. Но не смятайте, че това ще се отрази на делото ви. Нямаше дело. За вас имаше два възможни изхода. Или да ви пратят в гулаг, или да ви убият тук, в лечебницата. Повярвайте ми, нямаше да сте първият човек, екзекутиран тайно на „Матроская тишина”.

— А моето семейство?

— Вашето семейство ли?

Коваленко приведе глава настрани.

— Да. Людмила и момчетата.

Мъжът с квадратната глава отговори:

— А, говорите за семейството на Валентин Олегович Коваленко. Затворникът, умрял от сърдечен удар в затвора на улица „Матроская тишина”. Вие, господине, нямате семейство. Нямате приятели. Имате само новия си благодетел. И сте жив само заради предаността си към него за това, че ви спаси живота.

Значи вече семейството му го нямаше, а новото семейство се оказа мафията? Не. Коваленко вдигна брадичка и рамене.

— Иди на хуй — каза той. Този руски вулгарен израз, непреводим на английски, е подобен на „Да ти го начукам”.

Мафиотът почука с кокалчето на пръста си по стъклото зад предната седалка и запита:

— Смятате ли, че кучката, която ви напусна и взе децата, ще реагира добре, когато се появите на вратата точно вие, беглецът от полицията за извършено убийство и мъжът, белязан от Кремъл да умре? Тя с радост ще научи утре за смъртта ви. Няма да се налага да търпи повече срама, че мъжът й е в затвора.

Колата спря бавно. Валентин погледна през прозореца, за да се ориентира, и още веднъж видя дългите боядисани в жълто и бяло стени на затвора на улица „Матроская тишина”.

— Тук можете да слезете. Знам кой сте били преди — ярка млада звезда на руското разузнаване, но това вече не е така. Вече не сте човек, който може да ми казва „иди на хуй”. Вие сте местен престъпник и човек извън международните закони. Аз ще кажа на работодателя си, че сте казали „иди на хуй”, и той ще ви остави да се оправяте сам. Или, ако предпочитате, ще ви оставя на железопътната гара, откъдето можете да идете у дома си при онази курва, жена си, за да ви предаде тя.

Вратата на колата се отвори и шофьорът застана до нея.

При мисълта за затвора Коваленко отново усети студена пот по врата и гърба си. След няколко секунди тишина той сви рамене.

— Доводите ви са неустоими. Да се махаме оттук.

Мъжът с квадратната глава само го гледаше с напълно безстрастно лице. Накрая каза на шофьора:

— Да тръгваме.

Задната врата се затвори, след това се отвори и затвори вратата на шофьора и после, за втори път през последните пет минути, Валентин Коваленко се отдалечи от затвора.

Погледна за момент през прозореца, като опитваше да се овладее, за да може да контролира разговора и да повлияе добре на съдбата си.

— Ще трябва да напусна Русия.

— Да. Това е уредено. Вашият работодател е зад граница и вие също ще служите извън Русия. Ще идете на лекар, който да се погрижи за здравето ви, а после ще продължите кариерата си в разузнаваческата работа в известен смисъл, но не на същото място, в което е работодателят ви. Ще вербувате и ръководите агенти според указанията на благодетеля си. Ще получавате много по-добро възнаграждение от онова, което получавахте при работата си за руското разузнаване, но ще работите сам.

— Искате да кажете, че няма да се срещна с работодателя си?

Широкоплещестият мъж отговори:

— Аз работя за него почти две години и не сме се срещали. Дори не знам дали е мъж.

Коваленко вдигна вежди.

— Не говорите за някой в конкретна държава. Значи не става дума за чужда страна. Това е… някакво незаконно начинание?

Досещаше се, че е точно така, и за да скрие отвращението си, се престори на изненадан.

Отговорът дойде под формата на кратко кимане.

Раменете на Валентин се отпуснаха малко. Чувстваше умора заради болестта, а и адреналинът в кръвта му след убийството на онзи мъж и собствените му страхове от смъртта сега отслабваше. След няколко секунди каза: