Том Клэнси - Код Заплаха

Годините във Великобритания с антитерористичната група „Дъга” се оказаха най-добрите през живота й. Той работеше с почти нормално работно време и прекарваха заедно дните си добре. Но дори и тогава тя знаеше, че на раменете му тежи съдбата на дузини млади мъже и че този товар не е лек.

След като се върнаха в Щатите и той започна работа в „Хендли Асошиейтс”, Санди отново виждаше стреса и напрежението върху тялото и съзнанието му. Той отново беше оператор — тя знаеше това без съмнение, въпреки че рядко говореха за работата му.

Предишната година американската преса беше нарекла съпруга й престъпник, заради което той изчезна и я остави да се тревожи денонощно, докато отсъстваше. Пресата бързо изостави случая с публично извинение на напускащия поста президент на САЩ и върнаха нормалния живот на Джон, но той не се върна тогава, за да се прибере у дома. А за да иде в болница. Един от хирурзите беше разказал тихо на Санди в чакалнята, че мъжът й, в момента под упойка, е пребит почти до смърт и че едната му ръка ще остане повредена, а жената благодареше на Бог всеки ден, че мъжът й изобщо е жив.

Джон поговори с двете жени в живота си още малко, но забрави за всички свои съмнения за решението си, като видя облекчението в очите на Санди.

Тя заслужаваше това. Патси — също. А и внукът му заслужаваше един жив дядо. Жив достатъчно дълго време да го аплодира на бейзболни мачове, да се изправи гордо на завършването на училище и достатъчно може би, за да го изпрати в черквата, за да се венчае.

Джон знаеше, че предвид работата му след Виетнам е живял повечето от живота си назаем.

Но сега всичко свърши. Край.

Изненада се, че така спокойно решава да се пенсионира, но знаеше, че ще съжалява за едно — че не е имал възможността да стисне длан около гърлото на Валентин Коваленко.

„Е” — каза си той и прегърна нежно дъщеря си, след което се отправи към кухнята, за да помага за вечерята. Не знаеше къде се намира сега Коваленко, но едва ли е някъде на приятно място.

„Матроская тишина” е улица в северната част на Москва, но служи и като кратко название на едно съоръжение с много по-дълго име. Федерална бюджетна институция ИЗ–77/1 на Службата на федералните затвори на Русия в град Москва не се произнася така лесно, поради което хората, които говореха за масивния арест на „Матроская тишина”, го споменаваха само с името на улицата.

Това е един от най-големите и най-старите, предварителни арести в Русия, построен през осемнадесети век, и годините му си личаха. Седеметажната фасада към улицата е добре поддържана и почти царствена на вид, но килиите са малки и порутени, леглата и постелките бъкат от въшки, а канализацията не може да смогва на обитателите, които са над три пъти повече от онова, за което е строена.

Точно преди четири сутринта по боядисания в зелено и бяло коридор в старата главна постройка на „Матроская тишина” премина тясна носилка със скърцащи колела. Четирима пазачи я бутаха и дърпаха, а затворникът върху нея се гърчеше, за да се освободи от коланите.

Виковете му отекваха от бетонния под и стените от сгуробетони тухли, но се чуваха съвсем малко по-силно и дразнещо от скърцащите колела.

— Отговорете ми, дяволите да ви вземат! Какво става? Не съм болен! Кой е наредил да ме транспортирате?

Пазачите не отговориха — длъжностната им характеристика не включваше изпълнението на заповедите на пазените от тях затворници. Те продължиха с носилката по коридора. Спряха пред една преграждаща метална решетка и изчакаха да им отключат вратата в центъра й. С шумно щракане вратата се отвори, четиримата бутнаха количката със затворника и продължиха напред.

Мъжът в количката не беше казал истината. Той всъщност беше болен. Всеки, прекарал известно време зад решетките в това адско място, боледуваше от нещо, а този мъж — от бронхит и тения.

Физическото му състояние може и да изглеждаше ужасяващо за човек отвън, но затворникът не изглеждаше по-зле от повечето от останалите си съкилийници и с право се опасяваше, че едва ли са го измъкнали посред нощ, за да го лекуват от болестите, от които страдаше практически всеки затворник тук.

Отново изкрещя на четиримата мъже и те отново не му обърнаха никакво внимание.

След повече от осем месеца тук, в „Матроская тишина”, тридесет и шест годишният Валентин Коваленко все още не можеше да свикне, че никой не му обръща внимание. Като бивш заместник-резидент на руската Служба за външно разузнаване имаше навика да получава отговори на въпросите си и да очаква изпълнение на заповедите си. Изгряваща звезда между двадесет и петата и тридесет и петата си година, той достигна до сладката позиция на втори в лондонската станция. След това, след няколко месеца, една лична и професионална игра се провали и шеметното му израстване премина в свободно падане.