Том Клэнси - Код Заплаха

Сега бяха минали две седмици от четвъртото лягане под скалпела и днес за първи път хирургът щеше да му позволи да провери силата и подвижността на оперирания крайник.

След бърз поглед към часовника на стената разбра, че Санди и Патси ще се приберат след няколко минути. Жена му и дъщеря му заминаха заедно в Уестминстър за хранителни продукти. Наредиха му да ги чака да се приберат, за да присъстват на проверката на ръката. Казаха, че искат заедно да отпразнуват възстановяването му с вечеря и вино, но Джон знаеше каква е истинската причина: не искаха той да е сам в този момент. Тревожеха се, че резултатът може да се окаже лош, и искаха да са тук за морална подкрепа, ако се установи, че не може да мърда пръстите си по-добре, отколкото преди операцията.

Съгласил се беше с исканията им, но сега разбираше, че трябва да е сам. Прекалено силно се вълнуваше, за да чака, пък и гордостта му не му позволяваше да се напъва и мъчи пред жена си и дъщеря си, а искаше и да се насили много повече, отколкото дъщеря му, докторът или жена му, медицинската сестра, ще позволят.

Тревожеха се, че може да се нарани, но Джон не мислеше за болката. Научил се беше как да се справя с нея по-добре от почти всеки друг. Тревожеше се, че ще се провали. Щеше да направи всичко по силите си, за да успее, но имаше чувството, че гледката няма да е приятна. Щеше да опита да се насили до максимално възможното за човек, за да провери подвижността и здравината си.

Изправен до кухненския шкаф, той разви бинтовете и свали малките метални шини от пръстите си. Отвърна се от прозореца, остави бинта на плота и отиде в хола. Там седна на кожения фотьойл и вдигна ръка, за да я разгледа. Белезите от операциите — нови и стари — не изглеждаха кой знае колко големи, но Джон знаеше, че от тях не може да се съди за невероятните увреждания на ръката. Хирургът ортопед в болница, Джон Хопкинс” се славеше като най-добрия на света, оперираше със съвсем малки разрези, с лапароскопични камери и с флуороскопични изображения на повредените кости и сраснали тъкани.

Джон знаеше, че дори ръката му да не изглежда съвсем зле, вероятността за пълно възстановяване не стигаше и петдесет процента.

Според доктора, ако травмата е била малко по-нагоре по дланта, а не върху ставите на пръстите, нямаше да има толкова сраствания. Намекваше, че ако Джон беше малко по-млад, може би щеше да оздравее достатъчно до пълно възстановяване.

Кларк знаеше, че по нито един от тези въпроси не може да направи абсолютно нищо.

Изгони тази неприятна мисъл от главата си и се подготви за успех.

Взе една топка за тенис от масата пред себе си и я разгледа с твърда решимост.

— Почва се.

Кларк бавно сви пръсти около топката.

И почти веднага осъзна, че все още не може да мобилизира показалеца си напълно.

Пръста, с който натиска спусъка.

— Мамка му.

Палачът беше буквално натрошил на парченца проксималната и средната фаланга със своя чук и сериозно повредил ставата между тях, която и без това имаше лека форма на артрит от цял живот натискане на спусъци.

Връхчетата на останалите пръсти натиснаха топката, но пръстът за спусъка само трепкаше.

Той си наложи да не мисли за това и за острата пареща болка и натисна още по-силно.

Заболя го повече. Мъжът изохка, но не се отказа да стиска малката топка в свития си юмрук.

Усещаше палеца си като нов, а и последните два пръста притискаха топката много добре, докато средният, с възстановена от хирурга подвижност, само я обвиваше, но не изглеждаше в състояние да притиска силно.

Стисна топката още по-силно и острата болка в опакото на дланта му се засили. Кларк изстена, но натисна още повече. Показалецът вече не трептеше заради изтощените крехки мускули и застана почти напълно изправен.

Докато стискаше, изпитваше болка от китката до върха на пръстите.

С болката можеше да живее, както и с малко по-слаб захват.

Но пръстът за натискане на спусъка не действаше.

Джон отпусна дланта си и болката намаля. По челото и около яката му беше избила пот.

Топката падна на дъсчения под и заподскача към другия край на стаята.

Да, това може и да беше първи опит след операцията, но Кларк знаеше. Знаеше без съмнение, че ръката му няма вече никога да е същата.

Джон знаеше, че можеше да стреля и с лявата ръка. Всеки „тюлен” от Военноморските сили и всеки оперативен служител на ЦРУ прекарваше повече време в стрелба със слабата си ръка от повечето полицаи със силната си ръка, а Джон имаше зад гърба си почти четиридесет години като „тюлен” или като оператор на ЦРУ. Всеки стрелец трябваше да се учи да стреля със слабата си ръка, защото всеки от тях можеше да бъде ранен в ръката с пистолета или близо до нея.