Том Клэнси - Код Заплаха

Зад това явление имаше общоприета теория. Изправена пред непосредствена опасност от престрелка, потенциалната жертва обикновено насочва вниманието си върху заплахата. Не към заплахата от нападателя, а към оръжието. Към малкия огнедишащ и хвърлящ олово инструмент, насочен към жертвата, за да я разкъса. По тази причина прекалено много хора, участвали в престрелки, биват ранявани в ръката, с която стрелят. Другият стрелец гледа пистолета, докато отвръща на стрелбата, и е естествено, че стреля предимно към оръжието.

Затова стрелбата със слабата ръка е абсолютно важно умение за всеки, за когото има опасност да се озове срещу въоръжен противник.

Кларк знаеше, че отново ще може да стреля точно с лявата си ръка, ако засили тренировките.

Но не ставаше дума само за ръката му. А за него целия.

— Стар си, Джон — каза си той, като стана и тръгна към верандата. Отново погледна пасището с мокра трева, над която се носеше мъглата, и видя как една червена лисица изхвърча от дърветата и затича през откритата част. Зад нея водата от една локва се разхвърча нагоре, когато животното се спусна бързо обратно към гората.

„Да" — каза си Кларк. Стар беше за оперативна работа.

Но не чак толкова стар. На години беше горе-долу като Брус Спрингстийн и Силвестър Сталоун, а те не се отказваха от кариерите си, които изискваха доста физическа работа, макар и без опасност. А и неотдавна прочете някаква статия във вестника за шестдесетгодишен сержант от Морската пехота, който участвал в операции в Афганистан и ходел всеки ден на патрули из планините във вражеска територия с мъже, достатъчно млади, за да са му внуци.

Джон реши, че ще е хубаво да пие по една бира с този човек и като двама печени кучи синове да си разказват истории за едното време.

Кларк винаги казваше, че годините са просто една цифра.

Но тялото? Тялото е нещо реално и нарастващият брой на годините го износваше точно както бързият поток прорязва долината. Спрингстийн, Сталоун и останалите като тях имаха работа, която не изискваше и една пета от трудностите в работата на Кларк, и нищо не можеше да промени това.

Мъжът чу шума на колата на жена си върху чакъла. Седна на един люлеещ стол на верандата, за да чака да дойдат.

Гледката на шестдесетгодишния мъж, седнал на верандата на тихата къщичка, предполагаше спокойствие и тишина. Но то лъжеше. Джон Кларк сега мислеше предимно колко добре ще е, ако може да стисне здравата си ръка около гърлото на онзи кучи син Валентин Коваленко, онази опортюнистична руска свиня, която му причини всичко това, и как би желал да изпита здравината и подвижността на лявата си ръка върху трахеята на копелето.

Но това нямаше да се случи никога.

— Джон? — извика Санди от кухнята.

Жените влязоха през кухненската врата зад него. Джон обърса останалата пот по челото си и викна:

— Тук съм.

След малко Патси и Санди седнаха до него мълчаливо, в очакване той да говори. И двете бяха му се карали цяла минута, че не ги е чакал. Но разочарованието им бързо прерасна в загриженост, като разбраха в какво настроение е. Държеше се сериозно. Майката и дъщерята се приведоха напред нетърпеливо с разтревожени лица.

— Движи се. Хваща… малко. Сигурно ще стане още по-добре след физически упражнения.

Патси каза:

— Но?

Кларк поклати глава.

— Не е онова, на което се надявахме.

Санди се приближи, седна в скута му и го прегърна силно.

— Няма нищо — каза й той успокоително. — Можеше да е много по-лошо.

Кларк се замисли за момент. Мъчителите му тъкмо се приготвяха да вкарат скалпел в окото му. Разбира се, Санди и Патси не знаеха за това, но той си спомняше сценката всеки път, когато се налагаше да се занимава с повредената си ръка. Знаеше, че трябва да е благодарен за много неща.

Продължи:

— Известно време ще се занимавам с физически упражнения. Докторите направиха своето, за да ме нагласят, а сега аз трябва да свърша моето.

Санди отпусна прегръдката си, изправи гръб и погледна Джон в очите.

— За какво говориш?

— Казвам, че е време да приключа със занаята. Първо ще говоря с Динг, но в понеделник отивам да се видя с Гери.

Замълча колебливо дълго време, а после каза:

— Приключих.

— Приключил си?

— Излизам в пенсия. Наистина.

Санди се стараеше да не се издаде, но Джон забеляза облекчение върху лицето й, каквото не беше виждал отдавна. От десетки години. Тя изглеждаше много радостна.

Тя не се оплакваше от работата му. Търпяла десетки години бързите му излизания от дома, без да казва къде отива, понякога за седмици, като се връщаше окървавен и с охлузвания, и мълчеше с дни, преди да се отпусне, преди да забрави мисията, и преди отново да може да се усмихва, да се отпуска и да спи през нощта.