Том Клэнси - Код Заплаха

Уей опря големия черен пистолет QSZ–92 в главата си с леко разтреперана ръка, но установи, че е доста спокоен предвид ситуацията. Затвори очи и като натисна спусъка малко по-силно, се разтрепери — първо краката, а после и цялото тяло.

Уей се притесни, че ще разтърси и отклони цевта от целта и затова притисна пистолета още по-силно към слепоочието си.

От коридора пред кабинета му се чу вик. Развълнуваният глас принадлежеше на Фун.

Заинтригуван, Уей отвори очи.

Вратата на кабинета се отвори рязко и охранителят нахълта в кабинета, а Уей затрепери толкова силно, че се чудеше дали Фун е забелязал тази негова слабост.

Бързо свали пистолета.

— Какво има? — запита президентът.

Фун гледаше с широко отворени очи, а по лицето му играеше странна усмивка. Той каза:

— Другарю генерален секретар! Танкове! На улицата има танкове!

Уей внимателно постави пистолета на масата. Какво ли означаваше това?

— А, те са от Министерството на обществената сигурност. То има бронирани коли — отвърна той.

— Не! Не са бронетранспортьори. Танкове са! Дълги редици танкове и идват от площад „Тянанмън”!

— Танкове? Чии танкове?

— Су! Това трябва да е генерал… извинете, искам да кажа председателят Су! Изпраща тежки бронирани машини, за да ви защити. Министерството няма да посмее да ви арестува, ако ви защитава Народната освободителна ария. А и как иначе?

Уей не можеше да повярва, че това се случва. Су Къцян, четиризвездният армейски генерал и „принц”, председател на Централната военна комисия и един от хората, към които президентът беше се обърнал пряко за помощ предишната вечер, идваше на помощ в последния момент.

Президентът на Китай и генерален секретар на ККП бутна пистолета върху бюрото към своя телохранител.

— Майор Фун… Изглежда, това няма да ми е необходимо днес. Вземете го, преди да се нараня.

Фун пое пистолета, спусна предпазителя и го прибра в кобура на бедрото си.

— Изпитвам голямо облекчение, другарю президент.

Уей не смяташе, че Фун го е много грижа дали шефът му е жив или не, но в този момент на шеметно вълнение той стана и разтърси ръката на телохранителя си.

В ден като този си струваше човек да има всякакви съюзници, дори такива, които поставят условия.

Уей погледна през прозореца на кабинета си над стените на Джуннанхай. По улиците пълзяха танкове, покрай които в стройни редици крачеха бойци от Народната освободителна армия с автомати на гърдите.

Когато тътенът на приближаващите танкове разтърси пода, а лавиците с книги, лампите и мебелите в кабинета се раздрънчаха, Уей се усмихна, но усмивката му скоро изчезна.

— Су? — каза си той объркан. — Защо точно той ме спасява… Защо Су?

Но знаеше отговора. Може и да се радваше и да изпитваше благодарност за намесата на военните, но разбираше, че още в тези първи моменти оцеляването му го правеше по-слаб, а не по-силен. Трябваше да плати за тази услуга.

Уей Джънлин осъзна, че през оставащото време на своето управление ще бъде задължен на Су и неговите генерали, и знаеше какво точно ще искат те от него.

Джон Кларк, който стоеше до кухненската мивка, наблюдаваше през прозореца обхванатото от мъгла пасище в задния двор и как сивият следобед се превръща в още по-сива вечер. Останал сам, поне за още няколко минути, реши, че не може да отлага повече онова, което избягваше цял ден.

В тази къща с имот от петдесет акра поле и гора в окръг Фредерик, Мериленд, близо до границата с щата Пенсилвания, живееха Кларк и жена му Санди. За Джон животът във фермата все още беше новост и само преди няколко години мисълта, че ще живее в провинцията и ще сърба чай с лед на задната веранда на къщата си, можеше да го разсмее или погнуси.

Но заобича това място, а Санди го обикна дори повече, а пък Джон Патрик, внукът му, обожаваше да идва тук на гости при дядо и баба.

Кларк не си падаше по дългите размисли — предпочиташе да живее за момента. Но докато наблюдаваше имота си и мислеше за предстоящата задача, си призна, че е успял добре да нареди личния си живот.

Сега трябваше да види дали е приключил с професионалния си живот.

Време беше да снеме бинтовете и да провери как функционира ранената му длан.

За пореден път.

Преди осем месеца едни неумели, но енергични мъчители счупиха — не, надробиха дланта му в един мърляв склад в района Митино в северозападната част на Москва. Заради деветте счупвания на костите на пръстите, дланта и китката той прекара доста време в подготовка за хирургически операции и възстановяване от тях.