Том Клэнси - Код Заплаха

Но Уей знаеше, че това е вятър и мъгла, защото заемите нямаше никога да се платят. Търсенето на стоки от Китай спадна почти до нулата, а дългът на регионалните ръководства достигна седемдесет процента от брутния вътрешен продукт, като двадесет и пет процента от всички заеми не даваха никакви резултати за китайските банки, но Уей и неговото министерство продължаваха да насърчават към повече заеми, повече изразходване на средства и повече строителство.

Но всичко се оказа картонена кула.

А отчаяните опити на Уей да скрие икономическите проблеми на страната съвпаднаха с ново тревожно явление, обхванало страната със силата на тайфун.

Наричаха го движението „Туидан”.

След жалките действия на правителството в отговор на едно бедствено земетресение улиците на цялата страна се изпълниха с протестиращи. Правителството ги отблъсна, макар не с всички средства, с които разполагаха, но всеки арест и всяко пускане на сълзотворен газ засилваха нестабилността на ситуацията.

След като водачите на тълпите бяха хвърлени в затвора, демонстриращите се махнаха от улиците и Министерството на обществената сигурност реши, че положението е под контрол. Но протестите преминаха в интернет и новата социална мрежа и сайтове за общуване в Китай и зад граница чрез добре известни начини за заобикаляне на интернет филтрите на китайското правителство.

Тук, на стотици милиони компютри и смартфони, спонтанните протести се превърнаха в добре организирано и мощно движение. Китайската комунистическа партия реагира бавно, а Министерството на обществената сигурност със своите палки, лютив спрей и камионетки за арести не можеше да се справи с електронните единици и нули на разпространяващия се като вирус бунт в киберпространството. Протестите в мрежата преминаха в бунт и след много месеци прераснаха в движението „Туидан”.

„Туидан”, или „отхвърли партията”, започна с няколко стотици души, след това с хиляди и накрая включваше милиони граждани на Китай, които публично се отрекоха от комунистическата партия. Правеха го в интернет, анонимно или пък публично извън страната.

След четири години движението „Туидан” можеше да се похвали с над двеста милиона отказали се от партийното членство.

Но не броят на напусналите през последните четири години притесняваше партията. Всъщност не можеше да се определи лесно верният брой отказали се, защото много от хората в списъка, разпространяван от движението, бяха с прякори или с обичайни имена, които не можеха да се проверят. Двестате милиона дисиденти всъщност можеше да са само петдесет милиона. Политбюро се плашеше от негативната нагласа, която публично отказалите се зад граница създаваха, и от вниманието, с което останалата част на света следеше успеха на бунта.

Министърът на търговията Уей наблюдаваше растящото движение „Туидан” и гнева, объркването и страха, което то създаваше в Политбюро, и мислеше за скритите икономически проблеми на страната. Знаеше, че сега не е моментът да разкрива надвисналата криза. Всякакви сериозни реформи за затягане на коланите трябваше да чакат.

Не можеше точно сега да показва на правителството колко неспособно е да се справи с каквото и да е. Това само щеше да разпали още повече масите и да засили въстанието.

На осемнадесетия партиен конгрес се случи нещо невероятно и напълно неочаквано за Уей Джънлин. Избраха го за президент на Китай и генерален секретар на комунистическата партия, с което го направиха управител на тази картонена кула.

Изборът премина шумно, като за китайското Политбюро. Двамата членове, за които имаше най-голяма вероятност да поемат поста, бяха отпаднали няколко седмици преди конгреса — единият за корупционен скандал в родния си град Тиендзин, а другият — поради арест на негов подчинен и обвинение в шпионаж. От останалите членове на постоянния комитет, които отговаряха на изискванията за поста, само един не участваше в съюзи с единия или другия от двамата изпаднали в немилост мъже.

Този човек беше Уей. Все още го считаха за външен човек, за неприсъединил се към никоя от двете фракции и затова го избраха за компромисен кандидат на относително крехката възраст от петдесет и пет години.

Трите най-високи поста в Китай са този на президента, генералния секретар на Китайската комунистическа партия и председателя на Централната военна комисия или шефа на военните. Случваше се един човек да изпълнява едновременно и трите длъжности, но в случая на Уей председателството върху Централната военна комисия се падна на друг — Су Къцян, четиризвезден генерал от Народната освободителна армия. Су, син на един от най-доверените маршали на Мао, се познаваше с Уей от детството, прекарано заедно в Пекин, а после в Швейцария. Едновременният им възход до най-високите нива на властта в страната означаваше, че времето на „принцовете” е дошло.