Том Клэнси - Код Заплаха

— Как ще влезеш в апартамент?

Динг сви рамене.

— Това са подробности, тапо.

Върнаха се в кошарата, където вече будният Джон Кларк разглеждаше оръжията от Русия.

Чавес планираше да остави Кларк тук, в кошарата, по време на нападението, а да не го кара да участва в засадата. Притесняваше се, че Кларк ще иска да иде с тях, но се надяваше мъж на неговите години с една здрава ръка да разбира, че няма да е много полезен.

Динг отиде при Джон, който разглеждаше подредените върху сандъците оръжия. Особено го заинтригуваха двата противотанкови гранатомета.

— Как си, Джон?

— Добре — отвърна мъжът, като продължи да проверява облегнатите на стената автомати, дървените сандъци с гранатометите, тенекиените кутии с боеприпаси и гранатите.

Какво си намислил, господин Кларк? — запита Динг, внезапно разтревожен, че Джон сигурно е решил да участва в предстоящия екшън. Според Чавес за това не можеше да става и дума, но не биваше да се прави на началник пред Джон Кларк.

— Мисля си къде искаш да бъда утре сутринта.

Чавес поклати глава.

— Съжалявам, Джон. Но не мога да те взема с нас.

Кларк сега погледна към Чавес, а очите му се присвиха и го изгледаха твърдо.

— Искаш ли да ми кажеш защо, синко?

„Мамка му!”

— Защото ще е трудно. Знам, че ти си печен. Даже го доказа за пореден път онази вечер срещу „Божествена сабя”. Но единственият ни шанс да се измъкнем оттук е да нанесем удар и да бягаме бързо. Знаеш, че не можеш да тичаш с останалите. Даже аз съм твърде стар за тия лайнарщини — каза Динг и се усмихна, като се надяваше така да успокои гнева в погледа на тъста си.

Но изражението на Кларк не се промени и той каза:

— Кой ще стреля с противотанковите оръжия?

Чавес поклати глава.

— Още не съм решил. Ще трябва стрелецът да е най-малко на двеста и петдесет метра назад, което значи, че елиминираме един автоматчик, затова…

Кларк сега се усмихна.

— Проблемът е решен.

— Моля?

— Аз ще си седя с двата гранатомета нагоре по пътя за изтегляне и ще стрелям по твой сигнал. Щом свърша, отивам при камионите.

— Съжалявам, Джон. От пътя за изтегляне няма пряка видимост към шосето.

Кларк отиде при картата. Огледа я за десетина секунди — по пет за всяко заградено с кръг място за засадата.

— Добре тогава. Този надлез ще ми даде пряка видимост към всичко, ако дойдат тук, а ако минат оттам, ето този хълм ще свърши работа.

Динг веднага разбра идеята на Кларк, която се оказа адски добра. Ядоса се на себе си, че сам не се е досетил, но реши, че е така, защото бе прекалено ангажиран да мисли как да не допусне Джон до битката.

Но знаеше, че Джон няма да стои и да чака в кошарата.

— Сигурен ли си?

Кларк кимна — вече коленичил, за да огледа отново противотанковите оръжия.

— Тези неща може да направят разликата между успеха и провала. На теб ти трябва всички да излязат от колите в конвоя. Но ако ги заградим и ги обстрелваме с гранатомети и автомати, може да решат, че е по-добре да си стоят в колите и да се надяват бронята да ги опази, докато дойдат да ги спасят. Обаче ако видят как няколко коли отскачат петнадесет метра във въздуха, знай, че до един ще искат да избягат от колите и камионите.

— Можеш ли да стреляш с лявата ръка?

Кларк изсумтя.

— Дори не съм стрелял с гранатомет с дясната ръка. Няма да се налага да уча нещо наново.

— Ами онези двамата от „Божествена сабя” в мазето? — запита Сам Дрискол.

Кларк му отговори с въпрос:

— Какво за тях? Ти да не си станал гнуслив?

— Шегуваш ли се? Тия шибаняци убиха Гренджър и половината от охраната. И петима служители на ЦРУ, а и опитаха да очистят приятелката на Райън. Чудех се дали ще теглим сламки или ще хвърляме зарове, за да видим кой ще има удоволствието.

Кларк кимна. Нямаше да изпитат удоволствие да убият двамата китайци от специалните сили, но именно те бяха убивали хладнокръвно.

Чавес каза:

— Сам, ти ще караш камиона зад конвоя. Пленниците ще са при теб, ти ще ги убиеш и ще ги оставиш в камиона.

Сам кимна. Преди две години си беше навлякъл малко неприятности, като уби двама спящи мъже, защото се налагаше. Тогава постъпи така, както се налагаше, и сега също щеше да постъпи така, както се налага.

Четиринадесет пилоти на самолети F/A–18C от Морската пехота излетяха в тайванското небе в полунощ. Изкачиха се сред тежките облаци над острова и застанаха така, че да изглеждат на радарите на Народната освободителна армия сякаш летят към редовните си патрулни зони в протока, както десетки пъти досега.