Том Клэнси - Код Заплаха

Сам изказа онова, за което и тримата мислеха:

— Това ли е нашата група бунтовници?

Доминик поклати глава с отвращение.

— Ако направим нещо заедно с тях, ще ги обречем на заколение. Виж ги. Те за нищо не стават.

Ин Ин чу това и бързо дойде при тримата американци.

— Ние сме се обучавали.

— На компютърна игра ли? — запита хладно Дрискол.

— Не! Имаме ферма, където стреляме с пушките.

— Страхотно — промърмори Доминик. После погледна към Чавес.

Чавес се усмихна възможно най-дипломатично на жената. Извини се, после извини и колегите си и заведе Доминик и Сам в един ъгъл, където им каза:

— Изглежда, „Червената ръка” са прецакали ЦРУ. Пратили са ни на някакво движение на студенти идеалисти.

— Мамка му — изруга Карузо. — Тези не са готови за истинските неща. Очевидно е.

Чавес въздъхна.

— Не знам дали можем да се откажем вече. Нека видим какво са постигнали дотук. Може да са хлапета, но определено са смели, щом се опъват на правителството в Пекин. Дължим им малко уважение, момчета.

— Така е — съгласи се Доминик, а Дрискол само кимна.

Валентин Коваленко гледаше новините — даваха друга бясна престрелка по улиците на Вашингтон. Този път загиналите бяха двама — сириец шофьор на такси и неидентифициран азиатец на около тридесет години. Според очевидци от мястото избягали две коли и се чули „дузини” изстрели.

Валентин за миг не се зачуди дали това няма връзка с организацията на Центъра. Просто знаеше. И макар да разбра, че убийците на Центъра не са успели да елиминират целта си, му стана ясно, е целта им е агентът на Дарън Липтън.

Адресът, който Коваленко даде на Липтън, се намираше на не повече от миля от мястото на престрелката. Фактът, че мъртвият азиатец е използвал автомат, доказваше още веднъж, че това е екип от хората на Центъра. Валентин нямаше представа дали мъртвият не е самият Жерав, но това нямаше значение.

Валентин разбра по-важното послание от тази история.

Центъра убиваше агентите си, когато вече нямаше нужда от тях.

Затова Коваленко угаси телевизора, отиде в спалнята и се зае да хвърля дрехи в куфара си.

Излезе след няколко минути и отиде в кухнята. Наля си двойна доза студена водка в чаша и я пресуши, след което се зае да опакова нещата си в хола.

Да, имаше одобрението на СВР и Дьома Апиликов му беше казал да се държи докрай, но Валентин вече знаеше достатъчно, за да не се съмнява, че Жерав и главорезите му могат да дойдат тук и да го убият всеки момент, затова обещанието за сладък пост в Дирекция „Р” в Москва вече не го мотивираше.

Не. Валентин трябваше да бяга, да се измъкне. Можеше от някое безопасно място да преговаря със СВР за връщането си на активна служба, можеше да изтъкне, че е заложил живота си на карта, като е работил сам в интерес на Русия, следвайки командите на Центъра.

Така щеше да се сдобри със СВР.

Посегна да изключи лаптопа си, но видя, че програмата „Криптограм” е активна и на екрана мига ново съобщение. Очевидно Центъра го наблюдаваше и затова той седна пред компютъра.

Съобщението гласеше „Трябва да говорим”.

„Говорете” — написа той.

„По телефона. Аз ще ви се обадя.”

Коваленко вдигна вежди. Досега не беше разговарял с Центъра. Странно.

На екрана на лаптопа се отвори нов прозорец на „Криптограм” с изображение на телефон. Коваленко включи слушалки в компютъра и щракна два пъти с мишката върху иконата.

— Да?

— Господин Коваленко — каза гласът на четиридесет или петдесетгодишен мъж, определено китаец. — Необходимо ми е да останете във Вашингтон.

— За да изпратите хората си да ме убият ли?

— Не искам да изпращам хората си да ви убият.

— Вие опитахте да убиете момичето на Липтън.

— Това е вярно и хората на Жерав се провалиха. Но тя спря да работи за нас без позволение. Предлагам ви да не вървите по нейния път, защото ще я намерим и следващия път няма да се провалим.

Коваленко се нуждаеше от някакъв коз и изигра единствената си карта.

— СВР знае всичко за вас. Те ми позволиха да продължа да ви помагам, но аз се отказвам сега и се махам. Можете да пратите китайския си екип убийци след мен, но аз ще се върна при бившите си работодатели и те ще…

— Бившите ви работодатели в СВР ще ви убият в мига, в който ви видят, господин Коваленко.

— Не ме слушате, Център! Аз се видях с тях и те казаха…

— Срещнахте се с Дьома Апиликов на двадесет и първи октомври в парка в „Дюпонт Съркъл”.