Том Клэнси - Код Заплаха

— Старши специален агент, но нищо.

Изглежда Липтън беше в добро настроение, дори закачливо. Мелани веднага реши, че той навярно е пиян.

— Старши специален агент — поправи се тя.

— Слушай, трябва да се видим за бърз разговор. Ще отнеме само петнадесет минути.

Мелани знаеше, че не може да откаже. Но не беше готова и да се съгласи. Не искаше Липтън да си мисли, че тя е неговото кученце или лична собственост, която ще дотича при всяко повикване. Въпреки че се чувстваше точно по този начин след разкритието, че агентът държи цялото й бъдеще в ръцете си.

Тя отговори:

— За какво става дума?

— Ще го обсъдим утре. Какво ще кажеш за чаша кафе? Седем и половина сутринта. Аз ще дойда при теб. Какво ще кажеш за „Старбъкс” на улица „Кинг”?

— Добре — отвърна Мелани и затвори телефона, след което се върна към предаването, в което показваха как мечки гризли ловят сьомга, но в главата й се въртяха тревожни мисли.

Мелани и Липтън седнаха на маса на открито в прохладното и ветровито есенно утро. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато тя пиеше кафето си. Липтън седеше с разкопчан черен шлифер, под който се виждаше тъмносин костюм, и носеше слънчеви очила въпреки облачното небе.

Тя се питаше дали мъжът не крие зад тях кървясалите си очи. Във всеки случай така, с очилата и със синия костюм и черен шлифер, той приличаше напълно на човек от ФБР за всички в кафенето или на тротоара.

След минута едностранни общи приказки Липтън се зае с важните неща.

— Шефът ми иска повече неща от теб. Опитах да му противореча, но ти не си ни дала нищо от последния разговор насам.

— Не знам повече, отколкото знаех и тогава. Имам чувството, че искате от мен да го хвана как предава ядрени тайни на руснаците или нещо такова.

— Или нещо такова — каза Липтън. Отметна перчема пепеляворуса коса от очилата си и бръкна в сакото си. Извади оттам топ документи и го вдигна.

— Какво е това?

— Съдебна заповед за поставяне на локатор на мобилния телефон на Райън. ФБР иска да следи постоянно движенията му.

— Какво? — тя взе документите от ръката му и се зачете.

— Имаме доказателства, че провежда подозрителни срещи с граждани на чужди страни. Искаме да видим какво става по време на тези срещи.

Мелани се чувстваше разярена, че следствието не е прекратено. Но й хрумна друго нещо.

— Това какво общо има с мен? Защо дори ми го казвате?

— Защото ти, красива госпожо, ще сложиш маяка в телефона му.

— О, не, няма! — сопна се Крафт.

— Боя се, че има. В мен е картата, която трябва да използваш. Няма физическо устройство, което той да намери, защото всичко става с програмата. Ти само трябва да вкараш тази малка карта в телефона, да оставиш програмата да се зареди и да извадиш картата. Операция за тридесет секунди. Мелани погледна към улицата.

— Нямате ли хора за това?

— Да. Ти си този човек. Моят човек с нещата, ако се сещаш какво имам предвид — отвърна мъжът и погледна към бюста й.

Мелани го погледна недоумяващо.

— О — каза Липтън и се разсмя. Смехът му прозвуча като лай. — Май ще получа още един десен в зъбите?

Мелани установи от тона и от изражението му, че той май се радваше, когато тя го удари.

Каза си, че няма да направи точно това отново.

Почака малко, за да се успокои. Знаеше, че с информацията на ФБР за нея и баща й Липтън можеше да я накара да прави каквото си поиска. Тя отговори:

— Преди да се съглася, искам да говоря с някой друг в Отдела за национална сигурност.

Липтън поклати глава.

— Аз ръководя, Мелани. Приеми фактите.

— Не казвам, че ми трябва нов ръководител. Само искам и друг да потвърди нещата. Някой над теб.

Сега почти постоянно ухиленото лице на специалния агент стана сериозно.

— Това в ръката ти е съдебна заповед. Подписана от съдия. Какво повече искаш?

— Аз не съм ти робиня. Ако го направя, искам уверение от ФБР, че няма да продължаваш да ме използваш. Правя го и край.

— Не мога да обещая такова нещо.

— В такъв случай намери някой, който може.

— Няма да стане.

— Значи приключихме — отвърна Мелани и стана.

Той скочи бързо на крака.

— Ти разбираш ли колко неприятности мога да ти създам?

— Аз само искам да говоря с някой друг. Ако не можеш да уредиш това, не мисля, че имаш и влиянието да ме пратиш в затвора.

Тя се смеси със сутрешната тълпа, която отиваше по улица „Кинг” към метрото.

Хотел „Пенинсюла” се намира на южния връх на Каулун и от него се вижда пристанището „Виктория” в заможен квартал на име Дзиеншадзуй. Петзвездният хотел е отворил за първи път вратите си през 1928 г.‍ и с гордост носи стария си колониален чар.