Том Клэнси - Код Заплаха

Мелани се сепна. Не искаше да я виждат да влиза там.

— Може ли да се видим на друго място?

— Сладурано, да не мислиш, че шефът, Пакард, си няма друга работа и че само мисли как да иде до Маклийн?

— Ще се освободя този следобед и ще дойда във Вашингтон. Още сега. Само кажи къде. Стига да не е в сградата „Хувър”.

Липтън въздъхна продължително и каза:

— Ще ти се обадя.

След един час Мелани влезе в същия подземен гараж, в който преди това се беше срещнала с Липтън. Но сега той се оказа претъпкан с коли.

Двамата мъже стояха до черен автомобил „Шевролет” с правителствени регистрационни номера.

Пакард се оказа с няколко години по-млад от Липтън въпреки напълно сивата си коса. Подаде на Мелани значката си, която тя огледа набързо, за да потвърди името и званието му, а след това й подаде всички документи, които Липтън беше й показал сутринта.

Пакард каза:

— От вас, госпожице Крафт, искаме нещо съвсем просто. Да поставите софтуер за следене на телефона на господин Райън, без той да знае за това, и после да не правите нищо. Не ви казвам, че няма отново да потърсим услугите ви, но няма да искаме от вас да ни информирате за местонахождението му.

Мелани отговори:

— Не получих твърд отговор от специален агент Липтън и вероятно вие ще можете да ми кажете. Какви точно доказателства са ви необходими, че е извършил престъпление.

Пакард се замисли за момент.

— В момента следствието, чийто обект е господин Райън, не е приключило. Само толкова мога да ви кажа.

Мелани не остана удовлетворена.

— Не мога да шпионирам приятеля си безкрайно дълго. Особено след като нямам причина да смятам, че е направил нещо лошо.

Пакард се обърна към Липтън:

— Дарън, ще ни оставиш ли за минутка?

Липтън изглеждаше склонен да възрази. Пакард вдигна едната си рунтава вежда и Липтън се обърна и тръгна нагоре по изхода за улицата.

Пакард се облегна на колата.

— Да започнем отначало. Аз знам, че специален агент Липтън е малко груб.

— Това е меко казано.

— Но е много добър в работата си и затова му давам известна свобода, обаче знам, че за вас всичко това е много трудно по ред причини.

Мелани кимна.

— Съжалявам за всичко това. По дяволите, ще ви призная, че Джак Райън-старши е моят герой. Последното, което искам, е да изоблича сина му в незаконни действия. Но съм положил клетва и вървя накъдето ме насочи законът. Знам, че Липтън ви е заплашил да разкрие участието на баща ви в онази палестинска история в Египет, ако не играете с нас. Понякога работата ни е мръсна, както в този случай.

Мелани сведе поглед към ръцете си.

— Ще ви призная нещо. Аз се съгласих той да ви заплаши така. Но го направихме само защото знаем, че няма как да проведем следствието без ваша помощ. Разбира се, можем да изпратим екип от дванадесет души подир него, да получим разрешение за подслушване и заповед за обиск на къщата и офиса му. Но и двамата знаем, че тогава ще се заговори много, а ние не искаме да става така. Ако нищо не излезе, не желаем по никакъв начин да вредим на репутацията му или на тази на баща му. Затова искаме да проведем операцията с необходимото отношение към тези детайли. Нали разбирате?

След момент Мелани отговори:

— Да, господине.

— Чудесно. Ако можете да поставите следящия софтуер, който съдията ни позволи да ползваме, ще знаем къде ходи, без да правим цирково шоу, което да излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст”.

— А моята ситуация? — запита Мелани.

— Не е нужно никой да знае за нея. Имате пълните ми уверения, че няма да разлайваме гъските, а ще ги оставим да си седят по местата си. Помогнете ни и ние ще помогнем на вас. Всички печелят, госпожице Крафт — завърши с усмивка мъжът.

— Добре — каза Мелани. — Сега не е тук, но когато се върне, ще заредя програмата в телефона му.

— Само толкова искаме — отвърна Пакард и й подаде визитката си. — Ако Дарън ви притеснява прекалено много, ми се обадете. Не мога да го махна, защото никой не иска да вкарва нов човек в ситуацията. Но ще поговоря с него за цветистото му поведение.

— Благодаря, агент Пакард.

Двамата си стиснаха ръцете.

Адам Яо, Динг Чавес и Джак Райън-младши се срещнаха в хотела в ранния следобед. Яо караше колата на свой съсед, червеникав и обичаен за Азия седемместен „Мицубиши Грандис”. Не знаеше дали триадите познават неговата кола, но не искаше да рискува, а и му се струваше добра идея да кара малко по-широк автомобил, докато вози хората от „Хендли Асошиейтс”.