Том Клэнси - Код Заплаха

Джак каза:

— Може би ще ни приемете като клиент и ще проучите някои неща от наше име. И нищо да не излезе, парите са си наши, нали?

Адам отговори:

— Проблемът е, че тези случаи се градят много бавно и методично. Сега например работя по случай отпреди четири години. Иска ми се да мога да ви кажа, че нещата тук стават по-бързо, но няма да е добре за никого да ви заблуждавам. Освен това аз познавам по-добре измамите с интелектуалната собственост. Киберсигурността е все по-голям проблем, но не ми е специалност. Откровено смятам, че ще е извън уменията ми.

Чавес запита:

— Имате ли някакви контакти или ресурси? Както каза господин Биъри, ние знаем псевдонима на извършителя. Надявахме се тук да има някой с база данни, от която да получим повече информация за дейността на този човек.

Яо неволно се усмихна малко назидателно.

— Господин Чавес, в Китай има поне десет милиона хакери престъпници. Всеки от тях сигурно има по няколко псевдонима. И не знам да има база данни, която да успява да следи този постоянно променящ се пейзаж.

Джак каза:

— Нашият човек е много добър. Със сигурност някой знае нещо за него.

Яо въздъхна, но продължи да се усмихва учтиво, след това стана и отиде зад бюрото си. Дръпна клавиатурата към себе си.

— Мога да изпратя съобщение до един приятел в Гуанджоу, който е малко по в час с киберпрестъпността във финансовите среди. То ще е като да търсим игла в купа сено, но не пречи да питаме дали е чувал псевдонима.

Докато пишеше, Адам запита:

— Какъв е псевдонимът?

Гавин и Джак се спогледаха. Със заговорническа усмивка, която сякаш казваше „Я да му пръснем мозъка сега”, Райън кимна на Гавин.

Биъри каза:

— Псевдонимът е ФастБайт двадесет и две.

Яо спря да пише. Раменете му се вдървиха. Бавно се обърна към тримата си гости.

— Шегувате се.

Чавес се присъедини към играта на колегите си и запита:

— Познавате ли го?

Яо ги гледаше иззад бюрото си. Райън усещаше, че агентът на ЦРУ започва да изпитва леки подозрения, но в погледа му се четеше вълнение. Съвзе се малко и отговори:

— Да. Знам го. Той е… той е от интерес по друг случай, в който… в който участвам като странично лице.

Джак потисна усмивката си. Харесваше този човек, който се оказа адски хитър и който очевидно се скапваше от работа тук сам. Приятно му беше да гледа как Яо се чуди как да намери подходящите думи, за да скрие вълнението си, че може накрая да получи малко повече информация за целта, която до момента, изглежда, се виждаше само на неговия радар.

— Е, в такъв случай може би ще успеем да работим заедно и да комбинираме усилията си — каза Чавес. — Както чухте от Джак, ние желаем да вложим пари в тази операция и да видим дали можем да го намерим.

Яо отговори:

— Намирането е безплатно. Той работи в офис в Компютърния център в квартал Монкок в Каулун.

— Ти виждал ли си го? Лично?

— Да. Но ситуацията е комплицирана.

— Как така? — запита Динг.

Яо се поколеба няколко секунди. Накрая запита:

— Вие къде сте отседнали?

Джак отговори:

— Точно срещу пристанището, в хотел „Пенинсюла”.

— Искате ли да пийнем там довечера? Можем да поговорим повече и дори да измислим някакъв план.

Чавес отговори от името на групата:

— В осем става ли?

Мелани Крафт седеше на дивана в хола на своя фургон апартамент на улица „Принцес” в стария град Александрия. Обикновено по това време, седем вечерта, тя се намираше при Джак или работеше до късно, но тази вечер Джак го нямаше и тя искаше да поседи на дивана в тъмното, да гледа телевизия и да мисли за нещо различно от проблемите си.

Превключваше каналите, реши да не гледа „Дискавъри” за Близкия изток, както и „Хистори Чанъл” за живота и кариерата на президента Джак Райън. Обикновено и двете предавания биха я заинтригували, но точно сега искаше да вегетира.

Реши да гледа предаване за дивите животни в Аляска. Убедена беше, че то ще задържи вниманието й и ще й помогне да не мисли за всичко, което се случваше сега.

Мобилният й телефон в другия край на масичката за кафе пред нея избръмча. Тя погледна към екрана с надеждата, че обаждането ще е от Джак. Не беше той. Мелани не позна номера, но видя, че кодът е от Вашингтон.

— Ало?

— Хей, момиче. Какво правиш?

Обаждаше се Дарън Липтън. Тази вечер изобщо не й се искаше да разговаря с него.

Покашля се, за да прочисти гърлото си, и каза с делови тон:

— С какво мога да съм ви полезна, специален агент Липтън?