Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Естествено, че бяха прави да ни изритат — промърмори той. — Нямахме работа тук.

— А сега? — попита Херик.

— Това е друго нещо, както добре знаеш, Айзис. — Той поклати глава с любящо огорчение. — Както и да е, нямаме време за това. Имаме rendezvous [12].

Оставиха Селви в хотела и взеха такси до кафене „Сънсет“, което все още беше почти пълно, въпреки че бе доста след полунощ. Не знаеха кого от членовете на екипа да очакват, знаеха само, че някой ще се появи с подробности за следващия ден.

— Трябва да признаеш, че това е дяволски шантаво, татко — обади се Херик, след като си поръчаха чай и наргиле.

— Предполагам — отвърна той. — Бях по-малко ентусиазиран дори и от теб, но смятам, че Шефа има нужда от помощта ни. А и трябва да признаеш, че съм отлично прикритие.

— Но ти си част от операцията, не само прикритие. Това ме притеснява. А какво ще кажеш за Шефа? Дори и да успеем да приберем пратката, рано или късно това неминуемо ще се разчуе.

— Така е. Но Шефа не преследва собствените си интереси. Той само се опитва да предпази Службата от Виго и Спелинг.

— Той я погледна с ненадейна трескава загриженост. — Шефа ми каза какво ти се е случило. Каза, че е почти сигурно, че Виго е пуснал онези двамата шибани албанци след теб. Браво на теб за начина, по който си се справила с тях. Впечатлен съм! И страшно облекчен!

— Точно това имам предвид. Ти не би трябвало да знаеш тези неща. Как изобщо се очаква от мен да си върша работата, ако те информират за всяка незначителна опасност. Така или иначе, не аз бях целта им. Претърсваха жилището ми и по случайност се появих.

— Какво търсеха?

— Не знам — отвърна тя. Опазването от всички на тайната за пакета от Бейрут за нея вече се бе превърнало в категорична норма.

Той се усмихна скептично.

— Но Виго е знаел, че е било там.

— Да, което означава, че е подслушвал един телефонен разговор, който водих с приятел няколко часа преди това. Макар че един Господ знае защо му е било да си прави труда.

— Хайде стига, Айзис. Нима не разбираш?

— Не.

— Той завижда на таланта ти. Ти си роден талант. Мисълта, че някой може да притежава блясъка, който той някога демонстрираше, със сигурност го кара да скърца със зъби. Освен това ти критикуваш неговата операция. Няма начин да не е излязъл от кожата си.

Тя сви рамене и мъничко се приближи.

— Според теб какви са шансовете ни тук?

— Петдесет на петдесет. Разчитаме на бърза и точна информация и не я ли получим, сме в канала.

— В канала! Този израз пък откъде се взе? — Тя забеляза как очите му обхождат клиентите на кафенето и дискретно отбелязват кой проявява интерес към тях. — Е, предполагам, че е по-добре от това да разглеждаш охлювени черупки през лупа.

— Изобщо не може да се сравнява с черупките, но промяната определено е освежаваща.

След още половин час чакане в размяна на сладки приказки един млад мъж, който до момента се бе моткал безцелно около някаква сергия за списания на двадесет метра от тях, се приближи и се настани на масата им и си поръча наргиле и кафе. Беше блед, изглеждаше болнав и имаше леко раздалечени очи. Херик забеляза, че движенията на мъжа бяха мъчителни, сякаш бе наранил гърба или таза си и го попита какъв е проблемът.

— Голям камион скача на малка кола. Всички умрели, само господин Фойзи не.

— Радвам се, че сте оцелял, господин Фойзи — каза тя.

— Да, но лечение в болница много, много скъпо. Господин Фойзи има нужда от пари да прави гръб прав. Вие иска да купи папирус? — Той връчи една картичка на Мънро Херик. — Това адрес на най-добър папирус магазин в цяло Кайро. — Ръцете му затанцуваха във въздуха, докато описваше великолепието и размерите на братовата си фабрика. — Добре, вие идва. Ние пие кафе и прави парти.

— Това звучи точно като за нас — отвърна Мънро. Той подаде картичката на Айзис. Тя гласеше: „Вървете с Фойзи. Харланд.“

— По кое време да дойдем?

— Но сега, разбира се. Няма далече до фабрика.

Те оставиха пари на масата и тръгнаха по уличката, предвождани от Фойзи, който превърна упътването на новите си, високо ценени клиенти към фабриката в същинско представление. Пресякоха кръстовището на две големи улици и потънаха в друга тясна уличка. От двете им страни се издигаха елегантни жилищни кооперации от началото на века с балкони, които надвисваха от еркери над главите им. Минаха покрай мъже, които се бъхтеха над малки огньове в мъждиви работилнички и други, които се шляеха, чоплеха печени царевични питки, пушеха импровизирани наргилета и раздухваха новините от улицата с преувеличените жестове на пантомимата. Не се виждаха никакви жени и Херик, по дънки и блузка, чувстваше, че се набива на очи, макар че присъствието на Фойзи като че ли успокояваше мъжете и те едва я заглеждаха. Щураха се напред-назад около петнадесет минути, движейки се през тъмния лабиринт на тесните улици, докато в крайна сметка се озоваха в някакъв двор, където мъж с оксижен клечеше до вратата на една кола. Искрите хвърчаха в мрака и осветяваха няколко дървета и телове с пране, което се полюшваше в топлия бриз.