Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Аз бях… в Афганистан — запелтечи той. — Бях обучен да използвам експлозиви. Подготвяха ме за политически убийства и масово елиминиране на цивилни. Зная плановете. Знам какво ще направят. — Изстреля репликите като сватбарски откос, като се надяваше, че една от тях ще ги заинтригува.

— Знаем всичко това. Къде беше обучаван?

— Кандахар… за шест месеца през 2000 година. Научих за политическите убийства. Знам плановете за нападения над сгради на Запад.

— Кои сгради?

— Голяма църква в Англия, Лондон.

— Кога трябва да бъдат извършени тези нападения?

— Скоро, следващия месец.

— Следващия месец? Как тогава се е очаквало от теб да бъдеш на мястото? От човек като теб, без пари, бродещ през планините?

— Това беше планът да вляза в Европа нелегално. После, ако ме хванеха, щях да кажа, че си търся работа. Това е всичко. Изпращат те обратно откъдето си дошъл, но не те вкарват в затвора. Знаят, че терористите имат пари и пътуват със самолети, така че наблюдават летищата. Но при всички тези хора по пътищата не знаят кой какъв е. Много по-сигурно е. Пристигнах с много други мъже. Много, много мъже. И зная кои са те, къде са отишли, какви са техните планове.

Египтянинът се обърна към Доктора, който поклати глава.

— Това са празни приказки — каза египтянинът.

Хан вдигна очи към него.

— Запитайте се тогава защо ме разпитвате. Запитайте се дали бих лъгал за тези неща, като знам какво можете да ми сторите.

Офицерът метна фаса в мрака на килията и отвърна на погледа. Хан забеляза, че бялото на очите му е помътнено, а кожата му — малко по-тъмна от неговата собствена, много дебела и подпухнала, сякаш леко напомпана отвътре навън. Египтянинът поклати глава и без предупреждение отстъпи назад и му нанесе няколко жестоки удара.

— Ти ще отговаряш на моите въпроси.

— Отговарям — изкрещя Хан. — Опитвам се.

Хан разбра правилата на играта, която трябваше да играе. Победата на египтянина трябваше да бъде гарантирана. Ако не успееше да постигне това, Доктора щеше да поеме нещата в свои ръце, а то трябваше да бъде предотвратено на всяка цена. Така че египтянинът се превърна в нещо като съюзник. Хан трябваше да му съдейства и да се погрижи отстрани да изглежда, че уменията на разпитващия го принуждават да говори, че няма нужда от вещината на Доктора. Ала това означаваше, че ще трябва да понесе много повече болка, докато бавно разкрива информацията си.

Това умозаключение го ужаси. Отново го издигнаха до тавана. Започна да изпитва съвсем ново ниво на болка. Загуби бройката на припадъците си през тези часове, но инвестицията в болка сякаш даваше резултат. Промеждутъците между побоите ставаха по-дълги и в килията бе извикан мъж, който да записва показанията му на английски. Процесът беше бавен, тъй като на човека му се налагаше да спира и да пита Хан за правописа на определени думи. Това обаче даваше на Хан време да събере мислите си, както и да добавя убедителни подробности към разказа за своето обучение в лагер на Ал Кайда. Забеляза, че египтянинът приема с най-голяма готовност тъкмо нещата, които си измисляше единствено от отчаяние.

Настъпи нощ и разпитът продължи под светлината на гола крушка. В някакъв момент през тези часове вярата на Хан в човешкия род и по-специално в собствената му аксиома за ближния се изпариха окончателно. Той беше различен, въпреки че съзнанието му не беше в състояние да анализира подобна мисъл, нито пък да разбере какво означава тя.

Херик забеляза, че перспективата за приключението в Египет моментално свали десет години от възрастта на баща й. Очите му сияеха въодушевено и сякаш се движеше не толкова сковано. Освен основните елементи от плана той бе изучил ръчните радиоприемници, шифроващите телефони, както и топографията на района на Кайро, където се предполагаше, че държат Хан. По пътя към „Хийтроу“ той обясни на Херик и Кристин Селви, че е прекарал две седмици в Кайро преди заминаването му за Палестина през 1946 в проучване на района около пазара Хан Ал Хал или. Подразбрал, че съвсем малко се е променило оттогава.

Имаха запазени стаи, но не в някой от модерните хотели по брега на Нил, а в хотел „Девон“, някога изпълнявал функциите на своеобразна столова на британската армия. Мънро беше отсядал тук, когато по-луксозният „Шепърдс“ беше пълен. Той бе изумен да види същата телефонна централа, модел 1903 година зад рецепцията и древния асансьор, който превозваше гостите в стоманения си кафез, като спираше на около половин метър преди всеки етаж. Остана още по-удивен от обгорялото платно — някога изобразяващо ловна сцена, което още висеше в трапезарията като напомняне за антибританските метежи, съвпаднали с държавния преврат на Насър през 1952.