Генри Портер - Обратен камуфлаж

Гибънс се промъкна между насядалите около масите гангстери и изпълнени с надежди реформатори. Херик отдаде сравнително правата линия, по която той вървеше, по-скоро на инерцията, отколкото на някакви остатъци от чувството му за равновесие.

Херик стана от масата на терасата и се качи по стълбите, като на няколко пъти по пътя се опита да се свърже с Харланд, но телефонът му или беше изключен, или не беше в обхват. Щом влезе в стаята си, тя изсипа съдържанието на найлоновата торбичка с нови дрешки на леглото си и след като опита няколко комбинации, се спря на дънки, червена тениска и плетен шал около раменете. Върза косата си отзад, сложи си малко червило и сини сенки и се измъкна по коридора към пожарния изход. На булеварда тя се смеси със „стъргалото“, което бе все така многолюдно, но бързичко изхвърли шала зад някакъв храст, тъй като внезапно се почувства като проститутка с него. Беше доволна, че си обу маратонките, а не ботушите с ресните.

Докато си проправяше път по изпочупените плочки в слабо осветени странични улички, тя разбра, че една сама жена по улиците на Тирана трябва да избира от две възможности — нагла предизвикателна надменност или сломената гладна сервилност на робията. Втората възможност внушаваше, че имаш закрила, което беше всичко в един град, наводнен от емигранти от севера, донесли със себе си и древния кодекс на клана Канун от Лек Дукагжин [9], за който беше чела сутринта. Силата на мъжа се свързваше с унижаването на жената. Най-незначителната проява на неуважение или обида към мъжа можеше да завърши със смърт и безкрайна вендета. Така че тя си наложи да крачи наперено и с превзета походка стигна до двора на SHISK, където стана по-дискретна и обиколи оградата, забелязвайки инфрачервената камера и колите, паркирани по алеята към входа. В дъното на съзнанието й се открояваше съветът на баща й, че трябва да си много добре запознат с мястото, преди да опиташ каквото и да е наблюдение. Трябваше да си признае, че е ужасно неподготвена. Ако внезапно решаха да преместят Хан, тя нямаше да има възможност да ги проследи. През нощта районът изглеждаше още по-злокобен. Нямаше улично осветление, а мъждукащата светлина, която идваше от щаба и от бара на отсрещната страна на улицата, само загатваше сенките в тъмнината. Знаеше, че някакви хора я наблюдават от една ниша, където се бяха подслонили за през нощта. Когато настъпи времето за поредното редовно спиране на тока, което хвърли квартала в пълен мрак, тя опипом потърси телефона си в брезентовата чанта и се обади на Башкин. Беше сигурна, че той още се пипка с надежда около главния вход на „Байрон“. Башкин се съгласи да се срещнат пред една наскоро реставрирана католическа църква, която се намираше на около две пресечки от сегашното й място. Уговориха се да й премигне два пъти с фаровете на колата. Тя затвори и тъкмо се канеше да изключи телефона си, когато той завибрира в ръката й.

— Да — притеснено се обади тя.

— Обажда се Долф. Анди Долф.

— Не мога да говоря сега, Долф. Заета съм.

— Добре. Тогава накратко: имаш съобщение от Бейрут. Приятелката ти има новини. Каза ми, че трябва да ги чуеш веднага.

В първия момент Херик не можа да се досети за какво й говори Долф.

— О, да. Къде си?

— На старото ти бюро, замествам те. Седя до сладура Лайн. Не ми каза за него, Айзис.

— Но той е умен.

— О, да. Бива си го. Но е без-жа-ло-стен.

— Виж, трябва да затварям. Ще се чуем скоро. И, Долф, благодаря ти, че ми звънна.

— Пази се.

Около десет минути по-късно, тъкмо когато пуснаха тока, два еднакви бели „Ландроувър“-а с дипломатически номера прогърмяха с грохот по дупките и спряха, за да изчакат отварянето на портала. Херик включи телефона си и набра Харланд. Този път той отговори на позвъняването й.

— Изглежда, че има някакво раздвижване, а Гибънс ми каза, че отива в Долината на огньовете, не знам какво означава това. Хората от американското посолство са тук. Две коли. Май става нещо.

Харланд помисли за секунда.

— Разполагаш ли с транспорт?

— Да, но не знам доколко е надежден. — Батерията на телефона й бе на изчерпване, така че му даде номера на Башкин и затвори. Отправи се към „Мерцедес“-а и завари Башкин да лежи на шофьорската седалка и да пуши цигара. Почука му на стъклото и той й отвори.

— Какво прави сега? — попита я той.

— Чакаме — отвърна Херик. — Чакаме, мистър Башкин. — За да убие времето, му разказа как баща й бе идвал в Албания по време на войната и се бе бил с партизаните.