Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Ами ако е претоварено? — поинтересува се тя.

— В пиковите часове се чака четиридесет-петдесет минути — отвърна й шофьорът.

Херик би могла да се върне в стаята на охраната, доволна от това, че е напаснала всички неясноти около операцията, но натрапчивата й упоритост не й даваше мира — винаги можеше да се открие още нещичко, стига да се увериш със собствените си очи. Няколко минути по-късно стоеше на отворената тераса на последния етаж на паркинга заедно с тълпа зяпачи. Известно време наблюдава самолетите, чудейки се на хората, които ставаха толкова рано сутрин, за да се прехласват по най-обикновени „Джъмбо Джет“-ове, след това хвърли око на някакъв тип с набола брада и го попита дали през цялото време това е най-доброто място за наблюдаване на самолетите.

— Не през цялото време — отвърна той, без да отмества очи от една рулираща към терминала машина. — Точно в три следобед сменят пистите. Пистата за излитане става писта за приземяване и обратно. Тогава пресичаме през втори терминал и гледаме от терасата.

Мислеше да го попита дали е забелязал някой да се държи странно по-предишния ден, но размисли. Специалният отдел щеше да се заеме с подробностите по-късно.

Отдалечи се към центъра на почти празния паркинг — на такова разстояние, че да не се надвиква със зяпачите, и набра дежурния във Вохол крос.

Беше седем без петнайсет сутринта. Айзис усети, че е много гладна.

Тишина. Нито думичка от кабинета на шефа, нито дори намек, че докладът й е бил обсъждан от Междуведомствената разузнавателна комисия, която — Херик знаеше това — заседаваше по четири пъти на ден след смъртта на Норкуист. Дори и хората от отдела по антитероризъм, които не се скъпяха на разточителни, често незаслужени комплименти, мълчаха. Долф, Cap и Лапинг вдигнаха рамене и се върнаха към обичайните си задължения.

— Майната им, Айзис! — успокои я Долф. — Следващия път ще си останем в кръчмата. — Cap помъдрува над положението и предложи израза „институционален аутизъм“, а после се върна към картата на Узбекистан.

Херик не се предаваше лесно. Тя не разбираше защо не бе предприета незабавна операция за издирването на мъжете, чиито образи се бяха мярнали в охранителната система на „Хийтроу“, преди да се разсеят в мрака. Всеки можеше да разбере, че тези мъже бяха вкарани в Европа със специална цел, и по-точно за извършването на терористичен акт, а следата изстиваше с всяка изминала минута.

Това само потвърди убеждението й, че различните части на тайните разузнавателни служби бяха по-проницателни и работеха по-добре поотделно, отколкото заедно. Тя се доверяваше на колегите си като личности, но рядко вярваше на колектива, който считаше ту за прекомерно пресметлив, ту за безмилостен или направо глупав.

Мнението й датираше още от встъпителния курс за офицери по сигурността, когато тя и останалите дванадесет човека от класа й бяха изпратени в чужбина на, както им бе обяснено, действителна мисия. Осигуриха й легенда и фалшиви препоръки, поставиха й задача и краен срок. Наглед всичко бе ясно, но по време на пътуването контраразузнаването арестува курсантите, които бяха задържани и разпитвани с цел проверка на съпротивителните им сили и изобретателност.

Подобно изпитание никога не е приятно, но Херик знаеше, че отношението към нея, както и към повечето жени-новобранци, се отличава с особена жестокост. Бе задържана от немската полиция и членове на BFD за една седмица, през която я разпитваха нощем в продължение на дълги часове, нагрубяваха я, лишаваха я от сън, храна и вода. В нейния случай подобна безжалостност вероятно бе свързана и с факта, че бе постъпила в МИ-6 по стъпките на баща си. Никакви таткови щерки в службите — не и преди да издържат изпитанието някакъв полупсихопат да троши столове в гърбовете им.

Имаше всички основания да приеме назначението в Кайро, което й бяха предложили преди две седмици, и да се махне от Вохол крос. Египет бе една от малкото арабски страни, където можеше да практикува езика си и да работи, без да й се налага да си припомня на всяка крачка, че е жена. Освен това нямаше да се затрудни особено в това да съчетава шпионажа с работата на политически съветник в посолството, каквото беше прикритието й.

Отърси се от мислите си — имаше работа за вършене. Почти без ентусиазъм се завърна към разследването на един лихтенщайнски фонд, чрез който се прехвърляха средства на саудитски духовници и джамии из цяла Европа. Вероятно работата си заслужаваше, макар и да й се струваше прозаична след нощта на „Хийтроу“.