Генри Портер - Обратен камуфлаж

Проучи бюрото й с поглед. Пресегна се и обърна едно от разписанията на трети терминал към себе си:

— Така… Обясни ми с какво се занимаваш, Айзис.

— Опитвам се да установя каква е била вероятната дестинация на Рахи вчера.

— Имаме ли идентификация на мъжа, който е заел мястото му?

— Не още.

— Можеш ли да подготвиш теоретична версия, която да е подкрепена с факти? Шефът силно се интересува от случилото се на „Хийтроу“.

— Искате доклад върху това? — поколеба се тя. — Всичко е на предварителен етап…

— В такъв случай имаш срок до утре. Ако се нуждаеш от помощ, Cap и Долф са насреща. Кажи им, че докладът е за мен и шефа. — Отправи се към вратата, но се спря. — И в доклада да не се споменава нищо за престрелката. Фокусирай се върху паралелните събития на „Хийтроу“. Това е, което ни интересува.

Херик се върна към самолетните разписания. Петдесет и един от общо седемдесет и два полета, които се бяха приземили между шест без пет сутринта и два без петнадесет следобяд, пристигаха от САЩ и Канада. Засега тя ги изключи от списъка, поради засилените мерки за сигурност и строгия емиграционен контрол в Северна Америка. Останалите двадесет и един полета пристигаха от места като Абу Даби, Дакар, Йоханесбург, Бейрут и Техеран — градове, в които мерките за сигурност далеч не бяха така строги. Предположи, че повечето от самолетите бяха широкофюзелажни и превозваха средно по двеста пътници, което означаваше, че същата сутрин на „Хийтроу“ бяха кацнали около четири хиляди души. Да се открие човек, бил на някой от всички тези полети, който да се вписва в картинката и да се установи какво се бе случило с Рахи, предполагаше огромна работа.

Откри Филип Cap в библиотеката да прелиства някакви материали за Узбекистан, който, както той я осведоми, сега бил неговата специалност.

— Отиди в Лангли и ще видиш огромни офиси, пълни със специалисти по Узбекистан. Тук съм само аз по време на почивката си.

Cap не спираше да твърди, че МИ-6 са му промили мозъка и че всъщност мястото му е в Кеймбридж, където да провежда експерименти по ускоряване на елементарни частици. Приятелят му, Ралф Долф, беше същият образ. Син на независим букмейкър, той бе дошъл в МИ-6 от лондонското Сити и от работа в банка в една от страните в Персийския залив, където се бе оставил да го вербуват единствено за да избяга от скуката. Cap докладва, че Долф е в някаква кръчма на отсрещния бряг на реката и го очаква да се присъедини към него заедно с някакъв специалист по Африка на име Джо Лапинг. Обеща да подбере и двамата и да ги закара на „Хийтроу“.

Час по-късно Херик и тримата мъже се бяха скупчили в стаята на охраната на трети терминал. С тях бяха и двама души от техническия персонал, чието присъствие бяха изискали и които щяха да останат, докато имаше нужда от тях. Първият пробив дойде малко след един след полунощ. Долф преглеждаше заснетия материал от изходите на два полета, които бяха кацнали един след друг от Бангког в девет и петнадесет и десет без двадесет сутринта, когато забеляза мъжа, заел мястото на Рахи, да слиза от втория полет. Той бе сред последните пътници, които напуснаха самолета, носеше тъмночервено сако, ярка вратовръзка на цветя, сиви панталони и черни обувки. Заключиха, че вероятно бе стоял в задната част на самолета на „Тай Интернешънъл Еъруейс“ 747. Дневниците на авиокомпанията показваха, че едно от най-задните места бе заето от индонезиец на име Набил Хамзи, за когото по-късно разбраха, че трябваше да пътува от терминал три с полета за Копенхаген в дванадесет без двадесет.

— Рахи не се чекира, докато не мина дванадесет — ахна тя.

— Е? — обади се Cap.

— Не бъди идиот — намеси се Долф. — Това означава, че Рахи не би могъл да хване полета за Копенхаген. А това пък означава, че не е имало директна размяна между Рахи и Хамзи.

— Трябва да е имало поне още един — каза Cap.

— Ей Богу, стопли! — каза Долф и щипна Cap по бузата.

— Третият мъж трябва да е пристигнал на летището преди единадесет, за да има време да смени дрехите, билетите и паспорта си с Хамзи и да се добере до изхода за излитане за Копенхаген.

Струпаха се около монитора, на който вървеше заснетия материал от попълването на полет SK502 за Копенхаген и почти не се изненадаха, като забелязаха мъж в червено сако, хибискуси по вратовръзка на цветя и сиви панталони да подава бордовата си карта и паспорта си. Не беше нито Рахи, нито Хамзи, а друг мъж със същото телосложение и ръст, и както и другите двама към четиридесетте. Два часа по-късно откриха същия мъж, заснет в един от дългите коридори, които водеха към изходите за заминаващите. После, прехвърляйки в обратен ред записите от няколко камери, те го проследиха до полет от Ванкувър. Това разтревожи Херик — фактът имаше отношение и към останалите северноамерикански авиолинии. Въпреки усилията, нямаше как да свържат лицето с номер на седалка в самолета, а оттам и с име, тъй като не успяха да проследят кога точно е слязъл от самолета. Долф обаче се досети, че вероятно има някаква схема.