Генри Портер - Обратен камуфлаж

Докато говореше по телефона с Джордж, офицер от охраната, тя погледна през прозореца към потоците улично движение по северния бряг на Темза. Фокусира погледа си по-близо, върху отражението си в стъклото на прозореца, което тя разгледа спокойно и без суета. Изглеждаше добре за своите тридесет и две години, макар и, вероятно от осветлението, да бе измършавяла и — Господи! — трябваше да си купи нови дрехи!

Джордж все още нямаше нищо за нея. Тя остави слушалката и се върна към горещия списък, мислейки си, че Манила бе перфектното място, където дубльорът можеше да се качи. В същия момент забеляза движение зад стъклената стена на офиса и видя Ричард Спелинг, заместник-шеф на МИ-6 и неговия помощник Хари Сесил.

Още не бе успяла да събере мислите си, нито да подреди бюрото си, и Спелинг влезе в офиса й.

— Господин Сесил твърди, че имате нещо, което си струва.

— Мисля, че господин Сесил малко прибързва — отвърна тя и любезно се усмихна на Сесил.

— Е, все трябва да имате нещо, щом сте искали услуги от приятелите ни в Кувейт сити.

— Проверявах мъжа, който зае мястото на Рахи в самолета за Кувейт. Както знаете, доложих за това в Темз хаус вчера следобед, но предполагам, че в момента са претоварени и затова още никой не ме е потърсил по този въпрос. Така че реших, че мога да отметна малко предварителна работа. — Не беше убедителна и го съзнаваше. Знаеше, че далеч надхвърля правомощията си на член на наблюдаващия Рахи екип.

Спелинг седна срещу бюрото й и с жест отпрати Сесил.

— Аз казвам кога Службата по сигурността е претоварена! — каза той.

Херик внимаваше да не говори много. Кимна.

— Специалният пратеник на президента е убит преди срещата му с министър-председателя. Колко по-зле може да стане?! Как изглеждаме ние в тази ситуация? — погледна я отчаяно и тежко въздъхна, чак изпръхтя. Тя не харесваше Спелинг. Не харесваше просташкия му маниер да не се обръща по име към хората, с които разговаря, нито началническия му стил, който някой бе определил като „ликуваща решителност“. Из коридорите се говореше, че интелигентността му се дължи повече на хитрост, отколкото на проницателност, и че не притежава нито неподкупността, нито задълбочеността, нито пък сърдечността на напускащия шеф, Сър Робин Текман. Спелинг бе спечелил назначението си благодарение на репутацията си на реформатор. Изговориха се много приказки за хоризонтални управленски структури и обмен на идеи между различните нива, ала фактите сочеха противоположната тенденция. Той беше йерархичен бюрократ, който се правеше на пълководец.

— Какви са заключенията ти? — попита той. — Имам предвид престрелката.

— Днес бях много заета. Нямах време да поговоря с хората от вчерашния ни екип.

— Да, да…, но все пак трябва да имаш мнение. Трябва да си задаваш въпроси.

— Да, задавам си въпроса защо адмирал Норкуист пътуваше с редовен полет и защо не бяха осигурени мерки по сигурността за неговото посрещане. Всичко изглежда някак претупано.

— А последвалата времева верига…?

Времева верига бе от типичните изрази на Спелинг.

— Имате предвид по-късно, когато започна стрелбата? — опита се да прозвучи колкото се може по-неутрално. — Изглежда доста объркано.

— Да, безспорно е така.

Тя замълча. Той беше шефът.

— И нямате никакви теории за това, откъде е дошъл куршумът?

— Нищо, освен това, което прочетох. Предполагам, че ще разберат, щом извадят куршума от тялото.

— О, не мисля.

— Значи е имало изходна рана. Не забелязах във вестниците да се споменава такова нещо. Твърдят, че куршумът е заседнал в гръбначния стълб.

— Предпочитат да не публикуват прекалено много подробности за подобни неща, твърде тежко е за семейството.

— Разбирам — каза тя, давайки си сметка, че няма да има официално преразглеждане на версията. Норкуист бе станал жертва на „покушение“, извършено от двама млади мъже, чиито следи, установени по регистрацията на един от микробусите, водеха до пакистанската общност в Мидланд, и шофьор на камион, за когото също се смяташе, че е от азиатски произход. Английските медии на драго сърце приеха теорията за внимателно координирана конспирация, още повече че двамата мъже бяха мъртви, а шофьорът на камиона все още се издирваше, след като бе успял да избяга през храсталака покрай железопътната линия. Фактът, че по резервоарите на камиона не бяха открити детонатори, не успяваше да охлади ентусиазма, с който се раздуваше приетата версия.