Джеймс Роллинс - Последната одисея

Докато чакаше със скръстени на гърдите ръце, Грей се загледа към площада. Хоризонтът на изток вече порозовяваше, макар че слънцето още не беше изгряло. Въпреки че тук се беше събрала цяла малка армия, очите му продължаваха да търсят евентуална заплаха. Дишаше дълбоко, изгарящ от нетърпение да продължи напред. Постоянните спирания го дразнеха. Полетът им беше продължителен, следван от дългия път от военновъздушната база.

Сейчан докосна ръката му.

— Той ще се оправи — каза тя, разбираше причината за вълнението му.

По пътя Грей постоянно беше получавал новини за издирването на Ковалски. Не бяха открили тяло на мястото, където бяха устроили засада на другаря му. Само кръв и гилзи. И в този момент водолази претърсваха тъмнозелените води на близкото вулканично езеро.

Накрая мъжът им върна документите.

— Аз съм майор Босард — каза той с твърд швейцарски акцент. — Ще ви съпровождам. Няма да се отделяте от мен, докато сте на територията на Ватикана. Последвайте ме.

Поведе ги през вратите в сърцето на папския дворец. Минаха бързо през мраморни коридори, покрай бюстове на различни папи и през луксозен салон със стари мебели. Грей забеляза кадифените завеси, които отделяха някои места — свидетелство, че по същия път минават и туристите, посещаващи това място.

Но той не беше тук в качеството на турист.

Босард най-сетне ги изведе на широк балкон, гледащ към грижливо поддържан лабиринт от жив плет. Територията тук беше по-голяма от тази на Ватикана и включваше не само двореца и градините му, но и малка гора, която скриваше древноримски амфитеатър, както и млечна ферма с площ трийсет хектара.

На балкона имаше маса, от която се разкриваше гледка към градините.

Трима души станаха от местата си, за да ги поздравят.

Мария Крандъл се завтече към тях и прегърна Сейчан.

— Слава богу, че и двамата сте тук — задъхано рече тя.

Отец Бейли приближи и стисна ръката на Грей. Този път в очите му нямаше развеселени искрици, а само мрачна решимост.

— Определено споделям мнението на доктор Крандъл.

Монсеньор Роу остана при масата и им кимна. Възрастният свещеник беше сменил официалните си дрехи с прости джинси, черна риза и леко яке заради утринния хлад.

Грей забеляза, че един човек липсва.

— Как е доктор Макнаб?

— Възстановява се — отвърна Мария. — Настанен е в медицинското отделение на една от папските вили. Изгубил е доста кръв, но за щастие раната му е само дълбока драскотина.

— Някакви вести за Ковалски? — попита Сейчан. Добронамерените й думи очевидно отвориха рана у Мария.

Тя скръсти ръце на гърдите си и леко се дръпна.

— Нищо.

— Значи трябва да е жив — заключи Грей.

Мария го погледна.

— Защо мислиш така?

— Нападателите са били прогонени бързо и ако бяха убили Ковалски, щяха да го изоставят там, където е паднал. Няма да спечелят нищо от това да вземат тялото му или да го скрият някъде. Всъщност твоята измама най-вероятно е спасила живота му.

Мария се поизправи. Очевидно имаше нуждата от подобно окуражаване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако кучите синове се бяха добрали до астролабията по време на засадата, независимо дали на шосето, или на пътеката, нямаше да имат интерес да ви оставят живи. Със сигурност са щели да застрелят Ковалски на място. Но след като са открили, че куфарчето е празно, са го взели със себе си. За да го разпитат и да разберат какво знае.

— Защо си толкова сигурен в това?

Грей сви рамене.

— Защото аз самият бих постъпил по този начин.

Мария бавно отпусна ръце. Част от страха изчезна от лицето й, но не и вината.

— Как изобщо са научили, че идваме тук?

„Наистина, как?“

Грей се обърна към отец Бейли.

— Защо сме тук? Защо трябваше да носим астролабията в папския дворец?

Бейли махна към масата.

— Трябва да хапнете.

Грей сграбчи свещеника за ръката, преди той да се е обърнал, и повтори:

— Защо?

Майор Босард пристъпи напред с ръка върху дръжката на пистолета си.

Бейли му махна да спре.

— Тук сме по молба на монсеньор Роу — отвърна той и освободи ръката си. — Ако бъдете така добри да се присъедините към нас, той може би ще обясни.

Грей въздъхна раздразнено и го последва.

След като седнаха на масата, отрупана с бъркани яйца, хляб и деликатни сладки, монсеньор Роу погледна извинително всички.

— Perdonami. Може би не трябваше да избирам точно това място.

— Вината не е ваша — рече Грей. — Но защо поискахте да дойдем тук?