Джеймс Роллинс - Последната одисея

„Мога да го направя“.

И тогава светът се озари в ярка светлина. Изненадан и заслепен, Ковалски рязко спря. Вятърът го зашиба още по-ожесточено, сякаш го връхлиташе торнадо.

Погледна нагоре към хеликоптера, увиснал зад него. Изглежда, врагът беше повикал още подкрепления, този път въздушни. Впери поглед в прожектора. Бяха спрели защитника на няколко метра от голлинията.

Отпусна се на колене, остави куфарчето на пътеката и вдигна ръце.

Секунди по-късно през трясъка на перките чу тежкия тропот на ботуши по чакъла. Обърна се и прикладът на автомат го фрасна в носа. Изхрущя кост и пред очите му блесна алена мълния. Мракът го погълна, докато падаше настрани.

Бореше се да остане в съзнание — но се проваляше дори в това.

Усети вятъра от роторите, когато хеликоптерът се сниши да прибере плячката си. Чуваше сирени, но знаеше, че помощта няма да пристигне навреме. Около него се носеха сенки; гласове си подвикваха на арабски.

Някой грабна куфарчето.

Ковалски се опита да посегне към него, но го сритаха по ръката.

Главата му се отпусна върху чакъла — вече не можеше да я държи вдигната. Усети вкуса на кръв в устата си, долови миризмата й. Дори угасващата картина пред очите му беше червена, но успя да види достатъчно.

Нечии ръце отвориха куфарчето.

Ковалски впери поглед в празната вътрешност и се изсмя. „Умно момиче… определено твърде умно за мен“.

23:04

Докато хеликоптерът се издигаше и отлиташе, Мария свали телефона. Внезапно откри, че не може да си поеме дъх. Гърдите й се надигаха, но безполезно. Беше изразходвала цялата си енергия и воля да се обади на Пейнтър и да разкаже за случилото се. Той вече насочваше сили към района, но те нямаше да помогнат на никой от тях.

„Джо…“

Беше чула стрелбата и се страхуваше от най-лошото.

„Какво направих?“

Тези думи бяха нейната мантра, след като беше пратила Джо на безполезното му тичане надолу по склона. Не му беше казала за измамата, тъй като той трябваше да вярва, че астролабията е у него. Искаше той да тича с всички сили, както за да повлече преследвачите със себе си, така и за собственото си оцеляване. Ако успееше да стигне до Кастел Гандолфо, и той, и артефактът щяха да са в безопасност.

„Но ако не стигне…“

Разтвори якето си. Сребърната топка лежеше в скута й. Беше я извадила от куфарчето, докато тичаха към дърветата, и я беше скрила в дрехата си. Занимаваше се с поведенчески науки и работеше предимно с примати, но правилата бяха в сила и тук. Сигурна беше, че в разгара на преследването врагът ще се насочи към Джо. Това беше инстинктивното поведение на хищник — да се втурне да преследва бягащата плячка под въздействието на адреналина.

И тя беше използвала този инстинкт в своя полза.

Но това знание с нищо не намаляваше чувството й за вина.

Мария си пое въздух.

„Съжалявам, Джо“.

23 юни, 05:30

Кастел Гандолфо, Италия

Грей прекоси барикадирания площад. Пред него се издигаше жълта четириетажна сграда с капаци на прозорците и масивна двукрила врата. Портикът бележеше входа на папския дворец, лятната резиденция на папата. Когато понтификът не живееше тук, сградата изпълняваше ролята на музей.

Но не и днес.

След снощната атака дворецът беше превърнат в укрепен бункер. Цялото живописно селце Кастел Гандолфо с неговите калдъръмени улици, магазинчета за сувенири и малки кафенета беше блокирано. По старите улички бяха паркирани военни машини. Барикадираният площад се патрулираше от стрелци с бронежилетки и каски. Те бяха част от Gendarmeria Corpo della Citta del Vaticano, полицията на Ватикана, която се занимаваше не само с разследване на престъпления, но и с борба с тероризма. Подобно на Ватикана в Рим, четирийсетте хектара на летния дворец не бяха италианска територия, а принадлежаха на папата.

Грей и Сейчан бяха проверени на два пропускателни пункта. Бяха ги обискирали и претърсили с металотърсач и на барикадата.

Когато стигнаха високите врати на портика, някакъв мъж с леко тъмносиньо сако им махна да приближат и за пореден път поиска да види документите им. Ако се съдеше по хладното му изражение и яките мускули, личащи си под ушитата по поръчка дреха, той също беше военен. От двете му страни имаше двама мъже със слушалки в ушите. Грей забеляза и автоматите „Хеклер и Кох“ МР7, скрити небрежно под саката им, както и прибраните в кобури пистолети „Зиг Зауер“ Р320.

Въпреки че не носеха обичайните си униформи на Медичите в синьо, червено и жълто, Грей знаеше кои са тези верни войници. Швейцарски гвардейци. Но не от редовните патрули. Единствено на най-елитните войници се позволяваше да служат инкогнито и те играеха ролята на папските Сикрет Сървис.