Джеймс Роллинс - Последната одисея

Ковалски посочи тъмната линия дървета пред тях. Молеше се тя да бележи началото на гора, в която да се скрият.

— Давайте!

Тримата тръгнаха през калното поле, като се стараеха да държат джипа между себе си и преследвачите, но тази защита нямаше да продължи дълго. Все пак успяха да се доберат до дърветата и изтичаха под прикритието им. Нямаха време да си поемат дъх. Дърветата бяха дебели, растящи нагъсто борове, но образуваха съвсем малка горичка.

Зад нея теренът продължаваше надолу към черно езеро на километър и половина от тях, оградено от отвесни вулканични скали. По-наблизо през бурята се виждаха светлините на някакво населено място.

— Това е Кастел Гандолфо — каза Мария. — Намира се над езерото Албано.

„Толкова близо и в същото време толкова далече“.

— Почти стигнахме — изстена Мак. Очевидно климатологът беше изразходвал всичките си сили — и доста от кръвта си, — за да стигне дотук. Нямаше да може да продължи.

Мария го погледна, даде си сметка за състоянието му и се обърна с болезнена гримаса към Ковалски.

— Можеш да го направиш.

— Какво да направя? — попита той, макар да знаеше отговора.

Тя му подаде куфарчето.

— Трябва да занесеш това в селото. Ти си единственият, който може да успее.

— Няма да те оставя.

— Аз само ще те забавя. Освен това… — Тя погледна към Мак. — Няма да го оставя сам тук да му изтича кръвта.

Ковалски знаеше, че тя е права и че никога няма да изостави ранен човек.

Въпреки всичко не му се искаше да се подчини.

Мария посочи надолу по склона към един малък поток, който течеше към езерото. Над водата се виеше пара.

— Там има малка пещера. Сигурно е горещ извор. Ще се скрием там. А ти си замъкни задника към селото.

Зад тях се чуха викове. Врагът приближаваше.

Ковалски впери поглед в Мария. Сърцето блъскаше в ушите му. Направи единственото, което можеше — взе куфарчето.

22:48

Мария и Мак се свряха в димящата топлина на малката пещера. Тя трепна, когато чу гласове и стъпки от лявата им страна, но никой от преследвачите не забеляза скривалището им.

Сякаш погледите на всички бяха насочени към Джо. Мария зърна тъмния му силует да бърза надолу по склона, като използва храсти и канари за прикритие.

Малкият поток извираше от дъното на пещерата и течеше между нея и Мак. Раненият климатолог седеше, свил колене до брадичката си, за да събере едрото си тяло в тясното пространство. Трепереше въпреки горещината и вероятно беше на път да изпадне в шок от загубата на кръв и болката.

Над хълмовете завиха сирени — местната полиция реагираше на стрелбата. Мария се замоли враговете им също да са ги чули. Това щеше да ги накара да прекратят гонитбата. Мария искаше да вдигне допълнително тревога. Вече държеше телефона в ръка, готова да предупреди Кастел Гандолфо за отчаяното бягство на Джо и да извика спешна помощ за Мак.

„Но още не“.

Трябваше да се увери, че никой няма да я чуе или да види светлината от екрана на телефона. Затова зачака със затаен дъх, докато всички преследвачи не се отдалечиха надолу по вулканичния склон. След като Джо и преследвачите им изчезнаха от погледа й, тя вдигна телефона.

— Мислиш ли, че ще успее? — прошепна Мак.

— Ако някой може да успее, това е той. А ако не…

Отказваше дори да си помисля за това. Вината и страхът я заляха. Тя се загледа покрай потока към студената дъждовна нощ, мъчейки се да зърне Джо.

„Какво направих?“

22:49

Задъхан, Ковалски излезе от осеяния с камъни склон на чакълест път. Куфарчето блъскаше бедрото му, докато си поемаше дълбоко въздух и се готвеше за следващия спринт. На петдесетина метра от себе си виждаше отражението на черни води, шибани от тежки дъждовни капки.

Езерото Албано.

Наляво пътят — или по-скоро туристическа пътека около езерото — водеше към светлините на Кастел Гандолфо.

„Трябва да стигна дотам“.

Забърза отново, черпейки допълнителни сили от знанието, че с бягството си е привлякъл враговете след себе си, по-далече от Мария и Мак. Всички се бяха втурнали да преследват проклетата топка, сякаш участваха в някакъв футболен мач. Но Ковалски знаеше, че е по-скоро защитник, отколкото тичащ назад нападател. Беше устроен да удря здраво, да поваля противника, а не да тича към голлинията.

Но понякога се случваше и защитник да отбележи гол.

Твърдо решен да докаже това, той забърза по пътеката. Вече различаваше прозорците и тъмните очертания на каменни стени и покрити с керемиди покриви.