Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Много мило от ваша страна. — Той стисна ръката. — Как бих могъл да го пропусна като посланик във вашата прекрасна страна?

Съпровождан от заместника, Муса мина през портите и стъпи на чужда територия, без да напуска страната си.

„Скоро всички тези граници ще бъдат заличени“.

Погледна назад към лимузината, пълна с неговите Синове и Дъщери. Обърна се с усмивка. Знаеше, че останалите от семейството му вече подготвят следващата стъпка от плана му.

Да осигурят Ключа на Дедал.

22 юни, 22:04

Провинция Рим, Италия

Когато джипът излезе от околовръстното на Рим и продължи на югозапад, Ковалски се намръщи и се поизправи в седалката. Оставяйки сиянието на града зад себе си, колата се насочи към тъмните хълмове, осеяни със светлини на по-малки градчета и села. Черни облаци скриваха звездите — наближаваше лятна буря. Откъм възвишенията се разнесе гръм, подобен на далечна артилерийска стрелба.

— Къде отиваме? — попита той от задната седалка, извръщайки се от светлините на града. — Мислех си, че ще идем на мястото, където живее папата.

— Точно там отиваме — с леко раздразнена въздишка отвърна седящата до него Мария.

— Че той не живее ли в Рим? Във Ватикана?

— Да, но както вече ти казах, отиваме в летния дворец на папата. В градчето Кастел Гандолфо, на двайсет и пет километра южно от Рим. Нагоре по възвишенията. Директор Кроу иска да отнесем астролабията именно там и ще се срещнем с отец Бейли и монсеньор Роу.

Ковалски се намести на мястото си. Беше прекалено уморен, за да продължи темата. Радваше се, че Мария беше присъствала на конферентния разговор с Кроу. Не го биваше с подробностите, особено след дни на напрежение и недоспиване. Когато най-сетне успяха да се измъкнат от Гренландия, свирепата буря беше отминала и дестинацията им се беше променила. Вместо да се връщат в Щатите, трябваше да заминат за Италия и да отнесат сребърната астролабия там. Никой не си беше направил труда да му обясни защо. Но заповедта си беше заповед. И ако не друго, промяната се оказа неприятен трън в задника на Пулман. Командирът на самолета изобщо не беше радостен, че трябва да изостави преследването на подводницата и да влезе отново в ролята на таксиметров шофьор.

Преди двайсет минути неговият „Посейдон“ беше кацнал в покрайнините на Рим във военновъздушната база Гуидония. Пулман почти ги изхвърли от самолета.

„Или поне мен“.

На пистата вече ги очакваше черен „Ланд Роувър“, върху който с бели букви пишеше Carabineri. Шофьорът, млад военен полицай, казваше се Рейналдо, носеше тъмносиня униформа и барета в същия цвят. Ковалски беше погледнал със завист неговата „Берета 92“. Чувстваше се гол без оръжие.

Дъглас Макнаб се наведе напред от третата редица седалки на джипа.

— Мария, кога трябва да пристигнат другарите ви?

— По изгрев-слънце — отвърна тя.

Напомнянето жегна Ковалски. Сякаш директор Кроу му нямаше доверие, че ще успее да се оправи сам с тази каша. И беше решил да прати подкрепления.

Обхванат от внезапна тревога, той погледна назад към Мак, за да се увери, че брадатият климатолог не е забравил куфарчето в самолета при бързото им изнасяне. С облекчение видя, че то лежи на седалката до него. Поради слабата си радиоактивност астролабията беше прибрана в обшито с олово куфарче. Върху капака му се мъдреше жълто-червена лепенка за опасен материал, която трябваше да държи любопитните настрана.

Не че Мак щеше да позволи куфарчето да се отдалечи от него.

Климатологът бе настоял да дойде с астролабията и аргументите му бяха доста солидни. „Приятелят ми умря заради това нещо, а Елена беше отвлечена. Докато не разбера какво става, няма да се отделя от проклетото нещо“.

Ковалски не остана задоволен от това обяснение в стил „който го намери, за него си е“, но оценяваше по достойнство ината на Мак и твърдата му решимост да стигне до дъното на цялата случка.

Надяваше се, че това няма да му коства живота.

Джипът се изкачваше по виещ се двулентов път, като от време на време намаляваше скорост, когато минаваха през някое село. Докато излизаха от някакво селище на име Фраточи, лятната буря най-сетне се стовари върху тях. В един момент пътят беше сух, а след следващия завой вятърът вече шибаше яростно предното стъкло на колата. По тавана забарабаниха тлъсти капки.

— Лошото време сякаш ни преследва навсякъде — обади се Мак.

Мария погледна картата на мобилния си телефон.