Джеймс Роллинс - Последната одисея

Свещеникът млъкна, оставяйки описанието му да увисне във въздуха.

Кат се обърна към Пейнтър.

— Метафорично или не, това неизвестно място очевидно е източник на някакво неизвестно гориво, да не говорим за какви ли не дяволски оръжия. Ако колегите на отец Бейли от intelligenza знаят за него, тогава похитителите на Елена Каргил, които явно знаят много повече за всичко това от всеки друг, също трябва да са запознати с легендата.

Грей кимна.

— Възнамеряват да открият въпросното място и да ограбят ресурсите му.

Пейнтър се обърна към него.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Поради което и бихме искали командир Пиърс да се присъедини към нас в Рим — каза Бейли. — Подозирам, че времето е от съществена важност. Особено като се има предвид, че неизвестният ни враг вече е по-добре осведомен от нас, както мъдро се изрази капитан Брайънт.

Пейнтър впери поглед в Грей.

— Преди да се съглася да тръгна — рече Грей, — трябва да се посъветвам с един човек.

„И тя никак няма да е доволна“.

12:33

Такома Парк, Мериланд

Докато нагласяше предпазителя върху лявата си гърда, Сейчан изруга. „Трябваше да взема двойна помпа“. Размърда се на стола в кухнята, облегната на възглавница. Беше нахранила Джак преди час и го беше сложила за обедна дрямка в количката, но знаеше, че той всеки момент ще се събуди.

Докато Джак спеше, тя се загледа в цифровите снимки, които бавно се сменяха в електронната рамка: новороденият Джак с болнична шапчица на главата, после месец по-късно с моряшко гащеризонче, още една с усмивка, заемаща цялото му лице, после в ръцете на Грей, гледащ като горд татко.

През нея се разля топлина и тя обърна рамката.

Появи се нова снимка: Грей по бански, вдигащ смеещия се Джак от бебешкия басейн в задния двор. Сейчан се загледа в мускулестото тяло, в блясъка на сините като лед очи на слънцето, в тъмната мокра коса. Обичаше Джак до болка, с цялата си същност, но също така разбираше, че родителските й отговорности, както и недоспиването, са намалили нивото на интимност между нея и Грей. Но разбира се, появата на Джак беше и добавила много в отношенията им.

Знаеше много добре, че животът е еволюция, че романтичната връзка се променя с времето. Ако не беше така, стагнацията можеше да убие една връзка така сигурно, както и всяка изневяра.

Докато снимките се сменяха, Сейчан си спомни първата среща с Грей. Беше станало в една биологична лаборатория във Форт Детрик. Тя го беше простреляла. Ясно помнеше онзи момент, но сега й се струваше, че някой друг беше дръпнал спусъка. Все едно го беше виждала във филм, а не беше част от собствения й живот.

Тогава тя беше убиец от терористична организация. Накрая беше предала господарите си и беше помогнала за разбиването им. След това, сама и изоставена, бе намерила убежище в „Сигма“, а после и дом с Грей.

Все пак не можеше да отрече факта, че в нея съществуваше една корава сърцевина, която си оставаше и която тя не можеше да отрече. От съвсем малка беше жестоко обучавана за убиец. Част от нея все още копнееше за онзи приток на адреналин в кръвта.

Отново чу в съзнанието си изстрела и видя как Грей пада. Други сцени на смърт, много по-кървави, преминаха през ума й. Не изпитваше ужас, а само онзи познат хлад, граничещ с удовлетворение.

Рамката показа снимка на нея, докато целува нежно меката фонтанела на бебето.

„Коя е онази жена?“

„Коя съм аз?“

Не знаеше напълно — и се страхуваше от отговора. На всичкото отгоре през последните няколко седмици имаше чувството, че губи себе си. И ако това станеше, какво можеше да предложи на Грей? Каква майка щеше да бъде за Джак? За да се разсее, се бе опитала да се съсредоточи върху непосредствената си задача — умение, закалено от обучението й като убиец. Беше насочила цялата си енергия към отглеждането на Джак, защото беше по-лесно, отколкото да се поглежда в огледалото.

Но това вече не действаше.

Нещо се трупаше в нея, заедно с един нов страх.

„Докато не разбера коя съм, може би ще е по-добре за Джак да ме няма“.

Забеляза, че млякото й привършва, изключи помпата и се зае да свали бутилката и да й сложи капачката.

Докато го правеше, входната врата се отвори и Грей я повика.

„Крайно време беше да се върнеш“.

Чу стъпките му по паркета, после той бутна летящата врата. Беше потен и задъхан. Самото му присъствие изпълваше кухнята. Дори миризмата му пропъди сладкия парфюм на млякото с мускусната си мъжественост.