Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей се срита наум. По-рано, погълнат напълно от разказа на Пейнтър, беше пропуснал да направи връзката. Това може би беше свидетелство доколко беше излязъл от форма по време на отпуската си. Името на отвлечената археоложка — д-р Елена Каргил — изобщо не му беше направило впечатление.

„Затова ли цялата „Сигма“ е на крак?“

Сенатор Кент Каргил огледа помещението. Погледът му за момент се спря върху картата на Гренландия, след което се върна на Пейнтър. Петдесетгодишният мъж беше висок над метър и осемдесет, строен и мускулест, кален от две експедиции като пехотинец в Близкия изток, една от които беше по времето на Пустинна буря. Тъмнорусата му коса беше леко къдрава и несресана, но по начин, който го правеше да изглежда достъпен.

Малцина в страната не познаваха лицето му. Някои го смятаха за новия Кенеди на хилядолетието, особено с бостънския му акцент. Подобно на Кенеди, той беше католик, но за разлика от някогашния президент не разделяше хората на противоположни позиции. Привърженици и от двете страни го обожаваха. Той беше отдаден на вярата си, но и без предразсъдъци. Беше твърд в убежденията си, но и готов на компромиси. Рядкост в Капитолия. Говореше се, че щял да се кандидатира за президент и да се опита да влезе в Белия дом, който скоро щеше да бъде опразнен.

Грей и Пейнтър се спогледаха. Именно директорът беше онзи, който бе уредил Елена да изследва кораба в Гренландия и в резултат на това тя беше отвлечена.

Очите на сенатор Каргил бяха студени и твърди, в случая безкомпромисни.

— Къде, по дяволите, е дъщеря ми?

22 юни, 17:32

Във въздуха над Егейско море

„Като че ли затворих кръга“.

Елена гледаше през прозореца на частния самолет надолу към разпръснатите острови и сините води, в които играеха слънчеви отблясъци. Беше изучавала този регион през цялата си кариера и нямаше проблеми да разпознае някои отличителни белези, които да й позволят да определи къде горе-долу се намира.

„Отново съм в Средиземноморието… най-вероятно над Егейско море“.

Доколкото можеше да прецени, бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто я бяха качили на борда на онази ужасна подводница. Но не можеше да е сигурна. Похитителите й я бяха заключили в една каюта с тясно легло и без никакви илюминатори, така че беше изгубила представа за времето. Даваха й храна и се отнасяха с нея безцеремонно, но не и жестоко. Въпреки напрежението беше успяла да задреме неспокойно — и се беше събудила със стряскане, когато цялата подводница се разтресе.

Изпаднала в паника, с разтуптяно сърце, Елена си беше помислила, че са ги торпилирали или са станали жертва на дълбочинна бомба. После се появи онзи грамаден телохранител и я отведе в командния център на подводницата. През отворения люк на конусовидната кула се лееше ярка слънчева светлина. Духаше леден вятър. Елена беше принудена да се качи по стълбата и се озова в безличен свят, състоящ се от носен от вятъра сняг и ослепително бял лед. Осъзна, че подводницата се е разтресла, когато е пробивала ледената шапка.

Наблизо имаше импровизирана писта, на която чакаше витлов самолет. След като Елена и шестима от щурмовия отряд слязоха на леда, подводницата бързо се потопи, най-вероятно за да не бъде засечена. Групата се качи на самолета, който ги откара на някакъв пуст остров.

Там се прехвърлиха на този самолет.

Някакво движение я върна в настоящето. Водачката на отряда вървеше по пътеката между седалките. Салонът на самолета беше обзаведен луксозно, с мебели от ясен и светла кожа. В дъното му имаше бар с кристални чаши. Очевидно атаката в Гренландия нямаше нищо общо със стойността на златото, от което беше изработена картата.

Ставаше въпрос за нещо много по-голямо.

Жената се настани в седалката срещу нея. Елена забеляза колко уморена и мълчалива изглежда. Смуглата й кожа беше пребледняла, очите й бяха хлътнали. След трескавото измъкване от Гренландия тя явно беше размишлявала върху случилото се, беше го осъзнала напълно и се опитваше да приеме ужаса, разиграл се в трюма на древния кораб.

— Скоро ще кацнем — каза жената.

Елена я погледна. Любопитството й беше твърде силно, за да си мълчи. Беше готова да рискува да бъде наказана и подозираше, че моментът може да се окаже подходящ за някои отговори.

— Коя сте вие?

В отговор жената я изгледа мълчаливо, сякаш преценяваше дали си заслужава да й каже. Накрая заговори.