Джеймс Роллинс - Последната одисея

Сателитният телефон, който Грей беше оставил на масичката, иззвъня.

Той изстена. Не искаше да вдига. Но Джак, който беше задрямал, го чу и започна да хленчи, на път да се разплаче с пълна сила. Грей подаде бебето на Сейчан.

— Пелените му са за сменяне.

— Не толкова бързо. Когато започнеш да го кърмиш, можем да поговорим за това кой да му сменя пелените.

Грей се ухили и посегна към телефона.

— Добре. Сигурно Монк иска да ме замъкне да потичаме в парка.

— Трябва да идеш. — Тя погледна корема му. — Сериозно.

Грей завъртя очи и вдигна телефона. Остана изненадан, когато чу гласа на капитан Катрин Брайънт.

— Кат, Сейчан ли търсиш?

— Не, обаждам се от името на директора. Знам, че още си в отпуска, но тук наблюдаваме една ситуация. И някой от замесените в нея попита конкретно за теб.

Грей усети познатия огън в кръвта.

— Кой?

— Дълга история. Ще те запознаем, когато пристигнеш.

Грей сложи ръка върху микрофона и се обърна към Сейчан.

— Има нещо в „Сигма“. Искат да ида.

— Сериозно? — Златните петънца в зелените й очи заблестяха по-ярко, очевидно заинтригувани, може би и с малко завист. Накрая тя му махна с ръка. — Върви. Разкарай се.

Грей понечи да заговори в телефона, но Сейчан вдигна ръка.

— След като смениш пелените на Джак.

Грей се усмихна.

„Определено е майка тигрица…“

10:02

Вашингтон, окръг Колумбия

— Добре дошъл отново в леговището на лъва — поздрави Пейнтър Кроу.

Грей влезе в кабинета на директора. Нищо не се беше променило през последните пет месеца. Стаята без прозорци си оставаше все така спартанска. Единствените мебели бяха два стола и широко махагоново бюро в средата на помещението; единствената украса беше бронзова статуетка на Фредерик Ремингтън, поставена на пиедестал в ъгъла. Тя изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат на коня си — напомняне за произхода на директора и свидетелство за цената, която плаща всеки войник в битка.

Пейнтър стоеше пред мониторите, които светеха на три от стените. Беше свалил тъмносиньото си сако и го беше метнал върху облегалката на стола си. Ръкавите на колосаната му бяла риза бяха навити до лактите — знак, че най-вероятно е тук от часове, ако не и от предишния ден. В командния център, разположен под Смитсъновия замък на Националната алея, цареше трескаво оживление. Дори Кат само му махна, докато минаваше покрай нейния кабинет. Тя следеше някакъв монитор заедно със заместника си.

„Нещо определено е накарало всички да се размърдат“.

Изпита лека завист и раздразнение. Преди да излезе в отпуска, като един от основните полеви агенти на „Сигма“ той винаги беше в центъра на нещата. Сега имаше чувството, че влиза в кинозала по средата на филма. Не само че не беше в течение със събитията, но и се чувстваше извън установения тук ритъм.

И това никак не му харесваше.

Докато Пейнтър се връщаше на бюрото си, Грей погледна монитора, който беше изучавал директорът. На него се виждаше карта на източния бряг на Гренландия. В района имаше разпръснати червени символи V. Позивните до тях показваха, че са на военни самолети.

— Сядай — каза му Пейнтър. — Кат ще дойде, след като установи видеовръзката.

Грей се настани в единия стол, докато директорът сядаше зад бюрото си. Макар че беше с десет години по-възрастен, Пейнтър се поддържаше в отлична форма. По него никога нямаше излишно тегло. Единствената видима промяна беше, че беше оставил черната си коса по-дълга, почти до яката. Лицето му беше по-загоряло и подчертаваше индианския му произход.

Грей знаеше причината за тези външни промени. Монк му беше казал, че Пейнтър е бил на почивка с жена си Лиза и са прекосили с коне Аризона. Типичен безгрижен живот за семейна двойка без деца.

„Помня подобни времена…“

Само дето имаше чувството, че са от някакъв друг живот.

Директор Кроу се беше върнал миналата седмица — явно точно навреме за тази криза. Преди да заговори, Пейнтър прибра зад ухото си единствения си снежнобял кичур, сякаш си слагаше орлово перо, измери с поглед Грей и отбеляза:

— Бащинството като че ли ти понася добре.

— Да ме беше видял преди два месеца. — Грей потърка четината на брадичката си. Спомни си за брадата, която си беше пуснал за малко. Известно време беше твърде уморен, за да се бръсне, и хигиенните му навици бяха станали доста неравномерни. Дори сега носеше черни джинси, които беше взел от коша за пране, и сив суичър с качулка.