Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Аз мога да го направя — каза Бейли и застана до големия казан с черно масло. — Мисля, че човек трябва да се потопи изцяло в това. Нещо като предпазно средство, което да му помогне да преплува.

Джо отиде при него.

— Падре, оценявам предложението, но ти самият не си много по-едър от Мария. И няма да пратя свещеник да върши мъжка работа.

Бейли го погледна възмутено, но Джо го отведе от вратата.

— Освен това — продължи той, — ти разбираш от разните му там митологии. А на мен ми звучат като гръцки [10] От латинската поговорка Graeco, sunt, non leguntur (Ha гръцки е, не се чете) — Б. пр. .

Грей пристъпи напред, готов да изложи своите доводи.

Джо го изгледа.

— Знаеш, че съм прав.

Мария изтича при него и го прегърна.

— Можем да рискуваме заедно.

— И къде ще идем? — попита той. — Дори търсенето на изход може да убие всички ни. Някой трябва да иде там и да изключи това чудо.

Джо се освободи от прегръдката й, обърна се към големия казан с черно масло и започна да разкопчава ризата си, за да се топне.

— Остани с дрехите си — посъветва го Бейли. — Колкото повече от Кръвта на Прометей има между теб и Маслото на Медея, толкова по-добре. Даже те съветвам да натопиш един шал и да го омотаеш около главата си.

— И как ще виждам?

— Никак — отвърна Бейли. — Ще плуваш слепешком. Направо. Ако не си сигурен, че ще можеш да се справиш…

— Мога — заяви Джо.

Грей извади от раницата си ръкавици за катерене и му ги даде.

— Покрий и ръцете си.

Джо се облече и влезе в големия черен казан, като разплиска масло по пода. Потопи се изцяло и остана там, като втриваше маслото в тялото си. Планът беше Кръвта на Прометей да проникне във всяка пора на тялото му, във всяка нишка от дрехите, да напълни ботушите му.

Мария затаи дъх, докато той беше потопен. Запита се дали съдбата не я проклина заради колебанията й за Джо, за съмненията около връзката им.

„Нима Бог ме наказва?“

Бейли застана до нея.

— Може и всичко да мине наред. Морякът на Хунайн вероятно се е потопил в маслото, но едва ли го е направил така добре като Джо.

Мария се вкопчи в тази надежда.

— И знай, че ще се моля за него — добави Бейли.

„Аз също“.

Джо най-сетне се подаде на повърхността и излезе. Беше се превърнал в черен силует. Бейли натопи един шал в казана и се подготви да увие главата му, сякаш е мумия.

— Чакайте — каза Грей. Той се обърна от „умивалника“ от другата страна, който изучаваше, и го посочи. — А това защо е тук? Прекалено е малко, за да потопиш в него нещо по-голямо от куче.

Бейли се намръщи. Не знаеше отговора.

Грей погледна свещеника.

— Сещам се за една от историите ти от по-рано. Каза, че Медея предпазила Язон преди битката, като го накарала да пие от отровата й. И че когато бил под въздействието й, тя му давала още по-голяма защита, дори срещу копия и стрели.

Очите на Бейли се разшириха и той се обърна към Джо.

— Точно така! Съмнявам се, че дори Хунайн се е досетил за тази мярка.

Джо го погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

Отговори му Мария, чиято надежда отново беше започнала да се разгаря. Тя посочи умивалника.

— Трябва да пиеш от него.

— Да се предпазиш както външно, така и вътрешно — добави Бейли.

Грей погледна маслото.

— Може да има някакви свойства като на йода и да защитава органите от радиационно отравяне.

На Мария не й пукаше как действа — а само, че действа.

Джо не изглеждаше особено радостен, докато се взираше в умивалника.

— Вече започвам да съжалявам за всичко това.

26 юни, 19:58

Висок Атлас, Мароко

„Къде е онзи Харон, когато ти трябва?“

Докато се тътреше слепешком напред, Ковал ски чу как вратата зад него се затръшва, сякаш окончателно. Продължи напред през бронзовата площадка, като опипваше пода пред себе си първо с единия крак, после с другия. Накрая носът на ботуша му най-сетне стигна до ръба на басейна.

Задиша с мъка през плата около главата си, внезапно обхванат от клаустрофобия. Искаше му се да махне шала, но знаеше, че не бива да го прави. Въпреки омотаната си глава стискаше клепачи в опит да предпази всяка уязвима част от тялото си.

Приближи ръба на басейна. Можеше да се закълне, че усеща радиацията, излъчвана от токсичното море пред него, подобно на вълни горещ въздух.

Стомахът му се бунтуваше от страх и от дългите глътки олио, което го бяха принудили да изпие. Имаше вкус на въглен, но беше и противно сладко. За малко щеше да го избълва от стомаха си, но успя да събере сили и да го задържи.